Знаменитият и, без преувеличение, легендарен интернист от национално значение проф. Антон Митов (1909, гр. Дойран – 1975) завеждаше Клиниката по пропедевтика на вътрешните болести на ВМИ “Ив. П. Павлов” – Пловдив, когато бяхме студенти. Знаехме, че е завършил местния Френски колеж, а медицина – в София. Обичаше да подчертава, че е учил при основоположниците на българската клиника професорите Васил Моллов, Владимир Алексиев и Стоян Киркович, когото сочеше за своя кумир в пропедевтиката. Проф. Митов беше тежък лис стар ерген със златни зъби.
Имаше изключителен авторитет на безупречен диагностик и терапевт. Беше един от най-обаятелните преподаватели – на колоритните му лекции в старата аудитория до Патоанатомията често ни водеше болни, събличаше ги пред нас, групово обсъждахме симптомите им, правехме диференциална диагноза (висшето клинично изкуство), през което време той се шегуваше и ни ободряваше със своеобразните си каламбури; обичаше и да се самоиронизира, което е върхът на интелигентността.
Бяхме третокурсници и чрез проф. Митов навлизахме в необятния, неизбродим, но чудесен свят на вътрешните болести – основата на Медицината; ако направим сравнение със спорта – те са неговата царица леката атлетика. Подготвяхме се по превъзходния му учебник по пропедевтика – едно ненадминато и до днес класическо произведение на медицинското преподаване. Не беше тайна манийното му увлечение по оперната и симфонична музика, от която притежавал огромна колекция грамофонни плочи. Любими му били френските автори – Зола, Балзак, Юго. Изобщо – човек с финес и богата обща култура.
На една от лекциите ни говори за сърдечния инфаркт и страстно заклейми тютюнопушенето като основен негов рисков фактор. В почивката излезе в коридора и пред всички запали цигара… Изумен, не се стърпях, и го попитах защо го прави, след като току-що ни бе съобщил вредата от тютюна, а той присмехулно рече: “Колега, казах това за хората, които искат да живеят сто години. Сигурно и Вие сте от тях, и Ви го пожелавам. А пък аз, обаче, не искам…”
Сигурно дяволът го чу. След няколко години (вече се бяхме дипломирали), научихме тъжната вест, че е получил масивен инфаркт. Ляга в собствената си клиника в отделна стая. Сам си поставя диагнозата по недвусмислената кардиограма (бе съавтор на ръководството по ЕКГ) и, без да изпада в паника, лично назначава и ръководи собственото си лечение, което му провежда, по негови указания, любимият му асистент и бъдещ професор и ректор Панайот Солаков. Приятелката на Митов, главната счетоводителка на Клиниката му, също пълна стара мома, не излиза от стаята. Пред него й обещава, като оздравее, да се оженят, въпреки съпротивата на майка му (която била против тази “неравностойна” връзка). и ще заминат на сватбено пътешествие. Ден по-късно издъхва в ръцете на закъснялата си Любов…
Този благородник, един от най-видните пловдивски лекари, посветил силите и времето си на пациентите и студентите си, остана без личен живот и наследници.
От летописеца на пловдивското здравеопазване д-р Васил Анастасов знам, че Митов имал заслуги към съпротивата преди 9 септември; лекувал е болни партизани, но никога не е кандидатствал да го признаят за активен борец против фашизма, въпреки нееднократните подканвания; а в онези времена въпросното звание осигуряваше редица привилегии на носителя му.
Нашето предложение е честването на 75-годишния юбилей на Клиниката по пропедевтика да се проведе в навечерието на 24-те Чилови дни (28 май), а тя най-после да получи името на най-видния си ръководител проф. Антон Митов.
