С проф. маг.-фарм. Рахамин Шекерджийски /Минчо, както го наричаме всички/ се познаваме от поне 30 години. Мъж-канара – висок, достолепен, с открит поглед, проницателни сини очи, изключителен събеседник – умеещ да изслушва и да говори сладкодумно, с чувство за хумор.
Не съм го чул да изрече лоша дума за когото и да било. Също – и обратното: никой не е хвърлил камък по него. А е сърбал доста горчилки по пътя си. И е един от малцината живи свидетели на избавлението от Холокоста. Най-отговорно – и с пълно основание! – мога да твърдя, че той е създал най-много лекарства и хранителни добавки у нас, широко приемани от цялото ни население във всички възрасти.
Неслучайно, заедно с незабравимия наш приятел акад. Чудомир Начев и академиците Дамян Дамянов и Богдан Петрунов го удостоихме – единствен от всички наши маг.-фармацевти – с най-високото отличие фармацевт на България. Предложихме на Общинския съвет – Дупница да го удостои със званието “Почетен гражданин”, и то бе одобрено с пълно единодушие; професорът го получи една година на Еньовден, когато обявихме родната му Дупница за “Град на фармацията”, в най-тържествена обстановка и с неподправена радост от общинските съветници и стотици негови земляци.
Има защо. Детството му преминава в Еврейската махала на Дупница. Бащата Даниел Хаим Шекерджийски, с образование второ отделение, има колониално магазинче, в което продава всякакви стоки – от зеленчуци до земеделски сечива и такъми. Не са богати, но свързват двата края. Преди 500 години дедите им – сефариди – са дошли тук от Испания, харесало им е и са останали. Майката – с библейското име Естер Рахамин Шекерджийска се грижи за децата си. Докато над Европа надвисват тъмни облаци. Безумният Хитлер прегазва повечето ѝ страни.
И започва най-страшното изпитание за еврейската диаспора – планираното ѝ от него поголовно изтребление. Холокостът; побиват те тръпки дори само при произнасянето на тази страшна дума. 6 млн от народа на Мойсей ще бъдат изпепелени в концлагерите или убити в окупираните от немската армия полски и съветски земи; след “синеоките рицари” вървят палачите на химлеровите SS-Айнзацгрупен и пускат куршуми в тила на всички мъже, жени и деца от еврейските гета и бордеи.
“Знаехме какво ни чака: концлагерите в Полша, душегубките, крематориумите… Бях дете, едва 9-годишен, а вече трябваше да мисля за неизбежната смърт. Когато научихме, че през гара Дупница ще минат нашите сънародници от Вардарска Македония, наблъскани в конски вагони, ходих да им нося хляб. Бяха пребледнели, трепереха от паника и безнадеждност. Никога няма да забравя страшните им очи. Това чакаше и нас… А така не ми се умираше! Но къде, къде да се скрием, с нашите жълти звезди по реверите?! Нищо не знаят тези, които не са преживели този ужас. Казаха ни да си стягаме багажа; всеки момент ще ни подберат. Навихме няколко одеала, какво друго да носим? Със седмици не можехме да заспим, всеки миг чакахме отвеждането. Съседът ни беше водач на бранниците. Чупеше прозорците ни с камъни, когато вечеряхме, а майка му изливаше под тях изпражнения. Но как подобна вещица да бъде наричана с това велико име?!”
Коментар. Този баш-храбрец, атакуващ домовете на мирните евреи, след Девети септември с радост се включва в… строителството на социализма; някак-си се намъква и… за член на БКП. Когато Минчо е назначен в завод “Фармация” на новопокръстения град Станке Димитров, бившият мъчител на семейството му е назначен в неговата лаборатория. Шекерджийски веднага заявява на директора, че не може да работи с него и си подава оставката. Той се опитва да го разубеди: “Ех, и ти, колко си дребнав. Забрави миналото; било каквото било”.
“Не, отивам си. Без хляб ще стоя, но не и до този фашист.” Преместват го в друга лаборатория. Идва Десети ноември. Бранникът-комунист хвърля червената книжка и става… депутат от СДС. Разкриват му досието – бил е сътрудник на Шесто управление на ДС. Изумително политическо махало на кариерист и нагаждач. До болка познати мили родни картинки… Подобни примери у нас – с лопата да ги ринеш. Кариеристът няма достойнство, чест, чувство на срам. На професора не му е ясно как става така, защото не го е правил никога.
И ето го върховният ден на Избавлението – 10 март 1943 г. Жителите на Еврейската махала са предупредени, че сутринта ще ги товарят за Аушвиц… Нима им остава още само една седмица живот?! Сем. Шекерджийски цяла нощ чакат прегърнати в антрето – да ги отмъкнат от дома им и да ги закарат в конски вагони в лагерите в Полша; оттам – през комините на крематориума – право в небето…
Идва кошмарното разсъмване. И – чуват отдалеч мотор; приближава, гърмоли по паважа на главната улица. И – гласът на някакъв невидим полицай; дрезгав – а звучи като на ангел-хранител: “Цар Борис каза, че няма да пътувате заникъде, оставате си тук, при нас, в България.” Забравя ли се тази спасителна вест?! Ще се живее, ще се живее!! Затова и до ден днешен, докато е жив, проф. Шекерджийски ще си спомня този мотор, изникнал сякаш от Небитието, и името на цар Борис. Само той ли е Избавителят?
Разбира се – и кюстендилският депутат Димитър Пешев, зам.-председател на Народното събрание, с неговата подписка, и Светият Синод, и Елин Пелин и другите членове на Писателски съюз. Заслуженото трябва да се отдаде и на царица Йоанна, която денонощно е напомняла на своя съпруг, че евреите също са негови поданици, че стотици от тях са загинали по бойните полета на България, че княз Фердинанд е открил Софийската синагога. Можело е да не се вслуша в никой и да подпише изхвърлянето от Родината им. И гибелта им. Колко му е – извърташ един параф и отиваш да си полегнеш за следобедната дрямка. Пък и Фюрера ще е доволен.
Но Царят поема риска, в последния момент. Кой и как му е въздействал? Владиците, приятелят Елин Пелин, царицата, съветникът Лулчев? Колебаел се е; времената са били неимоверно тежки; кой ще се осмели да тръгне срещу Хитлер?! Но е спрял ешелоните – с една дума. Една – но царска!! И 50 000 души остават живи! И се запазват следващите им поколения, които никога не биха били родени, ако не е била решителната му спасителна намеса! Защо не всички му го признават?
Затова на професора му е толкова обидно, че някои неблагодарници забравят решаващата роля на цар Борис III за спасението на родителите и дедите им; та без него днес нямаше да ги има и тях, и децата, и внуците им. На 10 март / Ден на Холокоста и спасяването на българските евреи/ масово се стичат на благодарствен митинг пред старата църква “Св. София” – и никой не пристъпва да остави поне едно цвете на паметните плочи на царя и царицата, които са само на 5 метра по-нататък, прилепени до стената ѝ, срещу входа на Столичната община; що за липса на историческа памет, кому е нужна подмяната на фактите?
“Вярвахме, че българите ще ни помогнат; та ние толкова се обичахме и си помагахме. Изключвам приспособленци като онзи бранник, дето после стана”комунист” и доносник, а след това – и седесар, че и техен депутат… Това е невероятно салто мортале, някой трябва да го опише в роман, в стила на Алеко. В света е пълно с непочтени хора и измамници. С такива типове никога не дружа, подбирам си приятелите и съм им верен. Един от тях си ти.”
Благодаря ти, Минчо, същото изпитвам и аз към тебе. Казва и повтаря: “Аз живея с детството си.” Колкото повече годините напредват, толкова по-често се връща назад,към него. Така правят всички романтици и добряци. Там намират морална опора – в чистото невинно детство.
“Веднъж един стражар ме затвори в участъка. Аз – шестгодишен, понесъл хляб към къщи. Така и не разбрах защо ме държа в тъмната и влажна килия няколко часа, какво му бях направил. После лично началникът му дойде да ме освобождава: “Ама ти си бил момчето на бай Данаил, защо не каза?” Но раната в душата остава завинаги. И – все онзи мотор на стражаря-вестоносец. И – избавителният му вик: “Цар Борис каза – оставате си вкъщи!”.
Който не е преживял този ужас и катарзиса след него, нищо не знае.
“Все едно, че се родихме отново. Прегръщахме се и плакахме от радост. И от мъка за другите, дето заминаха, та никой повече не ги видя.”
После разбират, че царят е заглавичкал Хитлер, че евреите му трябват като евтина работна ръка за пътищата. Наистина, ходели са да ги трамбоват; баща му – също. Но – останаха живи, живи. А за сънародниците, дето са излетели като пепел през комините?!
“Спомените са топлината за Душата. Без тях тя ще изсъхне. А кому е нужна суха душа? Тя не ражда нищо, освен злоба, завист, омраза; тогава никакъв плод няма да даде. И – Приятелството! То струва повече от каквито и да са пари. Не може в живота да осребряваш всичко.”
“Животът ми е 10 клм бягане с препятствия. Непрекъснати; кой ли не ми ги е слагал по пътя? Особено се дразнеха, новите властимащи, че аз – най-младият член на РМС в Дупница, не кандидатствах за член на БКП. Хубави идеи, но – как ги прилагаха? Не можех да приема разделянето на хората на “наши” и “ваши”, репресиите, култа.”
Спънки му правят и при хабилитирането във ВАК. Научава, че някой е пратил анонимен донос против него. С какво му пречи? Бавят го с години. После научава причината: има нещо “тъмно” в биографията му – защо, след като е ремсист, не е станал член на БКП; нещо е обиден на народната власт ли, не я обича ли? Темите на дисертациите не са важни – а имаш ли червен билет. Той ли ще бъде пропуск за научната кариера? Създава добавка за бързо освобождаване от радиация. Изпитванията протичат във ВМА. Полковникът, който му съдейства, се представя като единствения му автор и получава
Димитровска награда. Плюс куп пари, разбира се, които не дели с никого… За безпартийния професор – няма и чаша червено вино. За утешение го пращат да изнесе доклад за тях във Варшавския договор. Да чуе аплодисменти – какво повече иска, малко ли му е? Разтревожен от разгара на епидемията, изобретява хранителна добавка за предпазване от Ковид-19 – “Виру-Сейф”. Помагат му приятелите – акад. Богдан Петрунов и професорите Добрин Свинаров и Момеков.
Получават одобрително писмо от проф. Малек, Медицинския Университет – Вирджиния; дава най-висока и възторжена оценка. Искат среща със здравния министър-финансист. Приема ги. Държавникът дава щедри обещания за съдействие: “Работете, после ще говорим за откупки.” Правят хиляди опаковки, за сметка на професора. Той ги раздава на лекарите от първа линия – лично ходи при директорите на “Александровска” болница, на “Спешна помощ” – София. След няколко месеца се убеждава: действа; отзивите на медиците са отлични: няма нито един заразил се!
Министърът втори път не ги приема… Имал професорът свои пари, купил е съставките, произвел е средството, раздал го е безплатно; от държавата си не получава и една грамота…
За какво мечтаеш, професор Шекерджийски?
“Искам всички хора да живеят в разбирателство и обич, като братя. Както сме ние тук – българи и евреи.” Проф. Шекерджийски буквално има слабост към даренията. Подарил е хиляди опаковки от собственото си производство – на футболния и волейболния отбор “Дупница”, на Военно-медицинска академия, на “Спешна помощ” – София, на “Александровска болница”, на експедициите в Антарктида, на военния контингент в Афганистан, на детски градини – от вит. Д до “Виру-Сейф”. Проф. Христо Пимпирев ще признае: “Една година не взехме противовирусното лекарство на Минчо, и всички се изпоразболяхме.” “Колкото повече давам, по-богат се чувствам. Българският народ ме е спасил; заради него съм жив, създал съм любимо семейство, дъщеря. Защо да не му подаря нещо, след като имам възможност, това е моята благодарност към него!”
Думи, които може да заяви само Благородник. И, още. Преди 2 години решава да обърне внимание на обществеността, че българските граждани от еврейски произход обичат Родината си. На 2 юни организира поклонение и 1-минутно мълчание пред Паметната плоча в чест на тези от тях, които са загинали във войните за национално обединение (тя се намира на стената на бившата Еврейска болница, срещу Министерството на земеделието). Дойде ръководството на “Шалом” и на Съюза на офицерите от запаса. Дано поклонението стане традиция. На 24 юни, Еньовден, 1994 г., професорът одобрява идеята на автора на тези редове, заедно председателя на Съюза на фармацевтите в България маг.-фарм. Боримир Атанасов, големия фармаколог проф. д-р Витан Влахов, невероятния клиницист акад. Чудомир Начев и маг.-фарм. Владимир Найденов да обявим датата за съсловен Ден на българското лекарство – професионално-съсловен празник на българските фармацевти, производители и търговци на лекарства. Съсловието с възторг приема и одобрява идеята.
Само година по-късно новото му ръководство си я… присвоява и започва – вместо нас – да организира честването, без да покани нито един от създателите на празника… Изопачен е и първоначалният ни замисъл и идея – да се отбелязва само родното производство: преобладаващата част от участниците с фирмени щандове са чуждоземни; най-важното е, че носят пари на организаторите. Нали имаше такъв патриотичен лозунг: “Изберете българското!”, защо го забравихте? Какво ли не сме преглъщали, стари мой приятелю Минчо… Всяка година на Еньовден си стоим забравени вкъщи, взаимно се поздравяваме и… преглъщаме горчилката от ограбването и непризнателността. Да са живи и здрави колегите, на многая лета…
“Мистър Беналгин” е закачливият му творчески прякор. Проф. Шекерджийски е убеден, че откакто го е създал през 1977 г. досега са произведени 50-60 млн таблетки от него, и още не е свален от конвейера, вече 44 години. Действа превъзходно при главоболие, особено ако се дължи на махмурлук… Ако беше на Запад, отдавна да е милионер. От “Фармахим” са му наброили 150 лв еднократна премия – и дотук. Малко ли му е – цяла месечна заплата!… Ами хич? Пак да бъде благодарен, можеха и нищо да не му дадат. Лекарството не е обикновена стока, то е свещено – както хляба! В неговите представи за образцовият аптекар не е просто продавач на опаковки, блистери и шишенца; той трябва да свещенодейства. Не е въпросът да вземе парите и да ги подаде през гишето, а да обясни на човека – който не е клиент, а негов пациент, почти наравно с лекаря! – как да ги приема, на какво да обърне внимание, какви противопоказания има и на кои евентуални странични действия да обърне внимание.
“Семейството е най-свещеното нещо за всеки човек; за мен – също. То е неговата крепост, както казват англичаните, най-сигурната и здрава опора в трудни времена; то му дава смисъла на самото съществуване – децата. Щастлив съм, че имам здраво семейство, което обичам повече от всичко друго на света. Горещо съм благодарен на съпругата си Лилия Стефанова Шекерджийска, тя е бивша състезателка и треньор по художествена гимнастика, както и на дъщерята Стела, биолог, която успешно пое фирмата. Обожавам ги!”