В очакване на…

Стоя на брега на моята жива река –
ходилата ми са потънали във прозрачната ѝ прохлада.
Лодчица натоварена с детството ми
размахва за поздрав весла – бърза – минава и… отминава.

Стоя потопена до колене на брега –
чакам буйната, непокорна вода да премине.
Корабче пълно с юношеството ми идва към мен –
аз му махам с ръка – ала то се оттегля и… отминава.

Стоя на брега потопена до кръста в искрящата, златна вода.
Златен кораб, препълнен със зрелостта ми,
златни платна царствено разлюлява.
Мисля си че завинаги ще остана на него така.
Но и той, но и той… отминава.

Дочаках да дойде и старостта – мътната, тъмна вода
до раменете ми стигна, до шията, до устата…
Нямам лодчица, нямам кораб със златни платна,
само отломки около мен се въртят и ме нараняват.

Накрая приижда забравата със ледена и дълбока вода.
Поглъща ме в бездната си. Безсмислено е да се съпротивлявам.
Ще ме превърне във отпечатък, във пясък, в прах или в кал…
За да започна отново живота си.
Макар че отдавна ме няма…

Виолета Станиславова

Comments are closed.