Частната лекарска практика

По времето на социализма /имам предвид 50-те и 60-те години на ХХ век, “онез времена, що робство се викат”, по израза на Вазов, лекарите получаваха изключително мизерни заплати – по 70 лв /но тогава типовият хляб беше 15 стотинки, вестниците – по 2, автобусният билет – 6 и т. н./, и единственият начин да поддържат семействата си, беше частната практика. Баща ми д-р Найден Тотев Стоянов, интернист, дипломирал се в Монпелие, също поддържаше кабинет – крайните две стаи на къщата ни в центъра на града.

Цената на прегледа бе установена от държавата – 80 стотинки, но пациентите плащаха по левче. Селяните бяха много бедни; това им беше трудоденят в ТКЗС, затова немалко се отблагодаряваха натурално – с кокошка, пържоли, яйца; т. нар. “стоково-парично стопанство” на феодализма.

Като следвах медицина в Пловдив, не срещах никакви финансови затруднения именно поради татковата лекарска практика: пращаше ми по 100 лв на месец /квартирата беше 10 лв; купоните в студентския стол – общо 60 стотинки за обед и вечеря; водката в “Тримонциум” – 48 ст. 100 гр, мекиците, дето ги пържеха пред Пощата – по 3 ст., бозичката – 6 ст., кифлата – също 6 ст./; повечето от колегите от провинцията често срещаха парични затруднения и се обръщаха към мен за заем от 1-2-3 лв, та ми излезе прозвището “Банка Тотко”; действително функционирах като финансово учреждение:

никому не отпусках втори заем, ако не си е върнал предишния, иначе щях да фалирам, защото не отказвах никому; добре, че не бях жена…/.

През 1971 г. няколко окръга в страната приложиха призива на тогавашния министър-мракобес д-р Ангел Тодоров /бивш първи секретар на Градския комитет на БКП – София, без нито един ден като лекар/ да забранят частната практика; един от тях беше Ямболският. И “Банка Тотко” затвори кепенците и колегите посърнаха. Стана нещо като крилатия лаф “Кака се ожени, кой .бал – .бал”; татко смъкна издръжката ми на 80 лв. Пак имаше за водка с гаджета в “Тримона” /тогава пийвах, за разлика от сега, когато не пия, не пуша, на чужди булки не намигам/.

Следващата 1972 г. Ангел /вече му бе излязъл прякорът “Дявол”/ Тодоров забрани частната практика в цялата страна.От проф. Димитър Раденовски, който тогава е бил сътрудник на Вузовския комитет на Комсомола, разбрах подробностите. Малеев му разпоредил да купи уиски /макар и скъпо прескъпо, на четворна цена, от един бар, защото никъде другаде нямало/ и плодове. В Аулата на ИСУЛ провел събрание; гости били министър Тодоров и премиерът Станко Тодоров; тримата последователно заклеймили “уродливата капиталистическа” частна лекарска практика, заявили, че тя трябва да бъде спряна и подканили присъстващите да “гласуват”; никой от тях не поискал да се изкаже и всички, макар с видимо неудоволствие, вдигнали ръка да… бъдат още по-бедни – пословичното нашенско раболепие. И, ето, 10 години по-късно се намери един глупак-самоубиец – аз! – да се опълчи единствен, неподкрепен от никого, на това скудоумно – но партийно, което значи безусловно и неподлежащо на обсъждане! – решение.

През 1978 г., бидейки селски лекар /с. Ръжена, Казанлъшко/, ме поканиха на работа на длъжност “лекар-редактор” в тогавашния в. “Здравен фронт”, орган на МНЗСГ и Профсъюза на здравните работници. Отидох с удоволствие, защото ме влечеше журналистиката и публицистиката. Завърших задочно и Факултета по журналистика. Всички централни издания ми печатеха текстовете. Дотук добре, докато през м. май 1982 в. “Народна култура” не публикува статията ми “Унижение през целия ден”, в която изнасях неоспоримия факт, че “българските лекари са най-мизерно платените в целия свят” и трябва да им се повишат заплатите, а също – и да се отмени забраната върху частната им практика. В МНЗСГ настръхнали.

На специално свикан Колегиум министър акад. Радой Попиванов зявил: “Тотко обиди министерството”, главният секретар д-р Борис Михов изръмжал: “Найденов е контрареволюционер в здравеопазването”, а акад. Атанас Малеев, първи зам.-министър с уникалния ранг на министър – длъжност, специално издадена за него от ЦК на БКП, разпоредил незабавно да бъда уволнен, и то по чл. 29, буква “в” от Кодекса на труда, която означаваше “политически неблагонадежден”, т. е. нямаше да имам право повече да бъда журналист.

Пак добре, че главният редактор Г. Димушев милостиво ми предложи сам да си напиша молба за уволнени; така буквата бе променена от “в” на “а”, сиреч – по взаимно съгласие. “Ти ни остави без хляб. – укори ме /с пълно право/ жена ми. – И кой те караше да защитаваш лекарите и да се бориш за частната им практика? Какво ти пука за тях? И имаш ли частна практика?!” И започнах работа като кофражист 3-ти разряд. Тогава всички лекари-чиновници от МНЗСГ престанаха да ме поздравяват, сякаш бях чумав.

Не бях чумав; още по-лошо: уволнил ме бе самият безмилостен и отмъстителен Малеев, с прозвищата “Мале Мале-Малеев” и “Аятолах Малеви”… Дойде Десети ноември 1989, лицемерната и подвеждаща демокрация. Назначиха проф. Иван Черноземски /р. 1933/ за здравен министър /3 мандата от по няколко месеца – от септември 1990 до ноември 1991/. Още през първия от тях го посетих в кабинета му и го подсетих за желанието на всички колеги най-после да се отмени забраната на Ангел/Дявол Тодоров. И той го стори след неистова борба с премиера Андрей Луканов и президента Желю Желев, които, незнайно защо, се възпротивлявали; нещо повече – поради тази причина проф. Черноземски депозира и оставката си; кой днес би го сторил. И – победи!

Това, вкратце, са някои факти относно частната лекарска практика в България по време на късния социализъм и ранната демокрация. На фона на световната история представлява буря в чаша вода, но смея да твърдя, че в тази буря, която навремето за кратко ме удави, но после – изплувах, и аз имам своя малък, изстрадан, но честен принос.

Докато другите правеха бизнес и пари, аз се борех за моето съсловие.

“Много важно”, ще кажат някои, които днес бичат добри пари от частните си практики /да бъдат здрави, и повече да изкарват; нали е чрез труда им?/… Всеки е прав за себе си.

Comments are closed.