Скарах се с главния лекар на ямболската болница д-р Георги Славейков, защото много ме тормозеше, и необмислено се запилях от родния си град, та чак в казанлъшкото Ръжена.
(“Овен”-ът не се кланя никому, за него заден ход няма, та ако ще и да си строши рогата!)
Тогава нашите села бяха пълни с живот; училищата се огласяха от весела глъч. Коварната сатанинска демокрация, дето ни подлъга, разпиля хората по големите градища и чужбините; къщите масово се опразниха и запустяха, за да ни гледат днес укорно със загасналите си прозорци.
Непозната жена ми звънна от Стара Загора в Здравната служба с молба да навидя майка ѝ, тежко болна вдовица. Отидох на посочения адрес. Безнадежден случай; няколко тежки инсулта един след друг, не можеше да говори, само мънкаше неразбрано. Очите й скоро щяха да се склопят завинаги. Все пак, намери сили да ги закриви към шкафчето; нещо ми посочваше.
Пожълтяла тетрадка, с две странички, изпълнени с разкривен почерк: парите за погребението се намират в скрина; там е приготвила и кърпи – да ги раздадат на изпращачите ѝ, а на попа – хавлия.
И – последната заръка, изписана с най-треперещите букви, та едва ги разчетох, но веднага ми замъглиха очите:
“При баща си да ме заровите!”
Българко, Майчице – Вечна и Свята….
