Лекарят – любов, сила и упование
(медицинска етика)
“Добрият лекар на Боговете е равен.”
Хипократ
Тези непреходни думи на Бащата на Медицината винаги са ме удивлявали и вдъхновявали със своята лаконичност и правота. Не просто “лекарят” – а “Добрият Лекар”! Защото лекари у нас има 28 000, но истинските, добрите, достойните, призваните да упражняват тази Богоравна професия – нека да си го признаем – не са чак толкова много…
Професията “Лекар” не е просто занаят, а Мисия и Призвание, благословени и озарени от Бога!
Следването по медицина е уникално: то е най-дългото, трудно и напрегнато; и не свършва с дипломирането, защото обучението и квалифицирането на Лекаря продължава през целия му живот. Медицината и лекарската професия не са за всеки. Не става въпрос само за гъвкава мисъл, дълбока памет и винаги заето и обострено внимание. И лекарят е човек като всички други: със своя нрав, темперамент, възпитание, пристрастия, характерови особености; понякога и той може да бъде раздразнителен и невъздържан, дори да ходи на мачове, да псува съдията и да чопли семки, да пие ракия и боза в свободното си време. “Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо”, казва Маркс.
И, все пак, Лекарят трябва да се отличава от останалите хора, да изпъква сред тях. Той безспорно ги превъзхожда по познания и философия за Живота – затова трябва да се вижда отдалеч! Не става въпрос само до външния вид – а и до речника…
“Уважавай Живота!” – е основният постулат на австриеца Алберт Швайцер, който доброволно напуска блестащата си кариера на пианист и похарчва цялото си припечелено състояние, за да се изучи за лекар и да отиде в Африка. В противовес, с огромно притеснение, ще цитирам думите на роден горнооряховски лекар по повод 6-месечен плод: “Още е живо, мамка му…” Подобни скверни думи дори и на ум не бива да се произнасят от един Лекар! Ще си позволя да перифразирам и допълня гениалния лекар-писател Антон Павлович Чехов: “У Лекаря всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и мислите, и обноските, и думите…” (По случая “Горна Оряховица” Етичната комисия на БЛС, за кой ли път, си замълча. Ще й припомня иначе справедливите думи на Антихриста Ленин: “Няма нищо по-грозно за една партия да прикрива своите мерзавци…”)
“И винаги елей да има на главата ти”, поучава ни Библията. Не мога да си представя Лекар, който е немарлив към външния си вид, подсвирква и си тътре краката. Лекарят трябва да ходи изправен, стегнато и стройно, да има благородна осанка и излъчване, да се облича чисто и спретнато, да е гладко избръснат и приятно напарфюмиран, да гледа ведро и приветливо, да излъчва достойнство, добронамереност, увереност и духовна сила, да е обаятелен и приятен, благ и достолепен, хубав и слънчев. И непременно – с бяла престилка, символ на физическа и духовна Чистота.
Присъствал съм на много наши конгреси с международно участие. Гостите се открояват отдалеч на фона на масово пушещите в кулоарите нашенци, повечето от които са и затлъстели или с подчертано наднормено тегло, говорещи шумно, дори с викане и крясъци, сякаш са на полето, прекъсващи се, понякога дори и по дънки и пуловери; как пък нито веднъж не видях поне един колега-чужденец с цигара, небрежно облечен, небръснат, с мазни коси, мръсни обувки и напръскани с кал панталони?!
Ще каже някой: какво чак такова значение имат външният вид и навиците на лекаря; не е ли по-важно да бъде квалифициран и внимателен към пациентите си?
Всичко е важно за Добрия Лекар! Защото той е “на Бога равен”, както казва Татко Хипократ.
Лекарят е Божествена Любов! Не всеки човек е способен да я излъчва. Затова би било редно към кандидатстудентските изпити по медицина (биология и химия) непременно да бъде включен и тест за “Човеколюбие”!
Апропо, каква е професионалната съдба на новозавършилите медици? Пред тях има 3 пътя:
# най-лесният и доходният е да станат търговски представители на някоя фармацевтична фирма (но това влиза в противоречие с принципите на Медицината, както и с прастария Едикт на Карл Велики: “Лекарят няма право да продава лекарства, аптекарят няма право да лекува!”;
# не по-малко доходен, но изключително труден е пътят на емиграцията – т. е. да потърсят работа в чужбина (което при настоящия световен глад за лекари никак не е трудно). За това обаче са нужни и здрави нерви, защото навън никой няма да ги посрещне с отворени обятия и обич. Нашите сънародници дълго ще си останат за местните хора и колеги някакви чужденци, а и силен славянски нюанс в нашите души е носталгията (колко тежко е да се събуждаш сутрин върху обляна в сълзи възглавница, а в ушите ти да кънти онова трогателно “Я кажи ми, облаче ле бяло” на Ран Босилек);
# може би повечето новодипломирали се медици, все пак, ще предпочетат да останат в Родината, с нейните безбройни и задълбочаващи се проблеми в националната здравна политика. Тук ги очакват неформирана здравна мрежа; специализиране за 3-4 години отново за своя сметка – като заплащат от джоба си не само него, но и здравните и пенсионните си осигуровки, без да получават възнаграждения дори и за нощните си дежурства, без да им тече трудов стаж; подобно отношение към собствените си лекари не проявява нито една цивилизована страна в целия свят! Кой друг лекар би могъл да издържи всичко това, ако не е българин?… Вече над 60 години родното МЗ е в жесток дълг спрямо нашите лекари, и няма изгледи това унизително положение скоро да се промени. Тогава – как да определим самоотвержените медици, които предпочитат да останат в Майка България, при неясните и тъжни перспективи тук, вкл. необяснимата, засилваща се враждебност към тях (!?) от страна на обществото и медиите?
(Лично аз, честно казано, не мога да разбера младежите, които все още се осмеляват да кандидатстват медицина… Но – както са решили: въпрос на лишен избор и убеждения; нека Бог да ги благослови и закриля!)
Вярно, “лекар” и титлата “д-р” все още означават някакъв престиж у нас, но още и: “огромен и неоценен денонощен труд”, “пренапрежение” и, уви, “мизерия”.
Не случайно е жива старата поговорка, че основните фигури на едно селище са лекарят, попът и кметът. Да, именно в тази градация: защото кметът е временен, него може и да го сменят (избори, преврати), но:
Защото Лекарят е синоним на Живота и заедно със Свещеника – и на Духа и Любовта.
Лекарят трябва да бъде не само висококвалифициран, но също и добър психолог. Той трябва първо да е общителен (какво пречи да стисне ръката на човека, който го е потърсил за съвет или помощ, да го направи и когато той си тръгва – от кабинета или от Белия Свят: та нали това е твоят Пациент, “свещена вещ”?!). Трябва да е и особено словоохотлив, внимателно да изслушва всекиго и да разговаря с него, независимо от образованието, културата или ранга му. Още по-добре би било и ако се усмихва, дори и леко – любезността е задължителен елемент от лекарското поведение. (Бях изумен, когато в откровен разговор един колега ми заяви в прав текст: “Мразя пациентите, защото заплащането ми е много ниско.” Но каква вина имат те за нашата здравна дълбоко сгрешена и порочна система?! И нали си учил Медицина заради тях, а не само за Хляба си? Друг беше още по-циничен: “Гледам пациента като крачеща 20-левова банкнота.” Защо тогава не е станал магазинер?)
“Примум нон ноцере!” (“Преди всичко да не се вреди!”) е първото и основно правило в Медицината. Винаги ли то се спазва? Дали понякога криворазбраната горделивост (първият смъртен грях!) не пречи на лекаря да потърси консилиум от по-квалифициран колега при по-заплетен случай? Какво става и със скъпо платените клинични проучвания, където задължително има контролна група пациенти, на които се дава не лекарството, а плацебо? Тези хора се определят с жребий и не са известни на изследователя. И ако това са онкоболни хора: кой дава право на лекаря да ги лишава от животоспасяващото средство? Извинение и прошка ли е високият хонорар, за да се примири с положението някакъв сляп жребий да определя дали един човек ще живее?!
1. Недопустимо е лекарят само да преглежда болния и да види изследванията му, без да поговори с него и да го окуражи. Защото той не е примат, а е човек; водеща и най- въздействаща му е втората сигнална система. Добрият Лекар е и душеприказчик на своя Пациент, който е готов да сподели с него не само физическите и духовните болки, но и и служебните, и личните си неудачи. Лекарят е и Изповедник на своя Пациент, повече от негов брат и наставник.
Лекарят трябва също така и да внимава какво говори пред пациента с колегите си, защото той жадно следи всяка мимика на своя лекар и попива, не изпуска и тълкува по своему всяка негова дума.
3. Но “Човек нищо не може да получи, ако не му е дадено от Небето”, казва св. Йоан Кръстител. Затова – ако тази работа и нейните високи изисквания са непосилни на някой или го измъчват, той е свободен да я напусне. И най-висококвалифицираният, подготвен и опитен медик престава да бъде Лекар за своите пациенти в мига, в който не прояви милосърдие, състрадание и съпричастие към своята “свещена вещ”. Опомнете се, ако сами се уловите дори и за миг в бездушие – въпреки мизерното си заплащане, обидите и мнителността на обществото и медиите!
Лекарят значи Любов!!
Иначе – защо поставяте пред името си онази вълшебна титла “д-р”?!
2. Пациентът обожава да му обясняват и да го напътстват, той от все сърце очаква Топлата Дума на своя Лекар и се нуждае от нея за по-бързото си и качествено лечение и възстановяване. В този смисъл Лекарят трябва да владее сугестията (внушението), защото, както вече подчертах, това оказва доказан, понякога дори мощен “плацебо”-ефект и, преплетено с Вярата, повишава ефекта на лекарството от 30 до 80%!
4. Разбира се, за дейността на лекаря е важен крайният резултат: опазването на хората от заболяване и епидемии (което трудно се отчита, а и, за съжаление, не му се обръща особено внимание), поставянето на точната диагноза, правилното лечение и възстановяването след него. Каква е ползата от доброто отношение на лекаря към неговия пациент, от усмивките и ласкавия тон, ако не може да определи заболяването и проведе адекватното му лечение? При неопитност и слаба квалификация не е срамно да се потърси консилиум с авторитетен колега.
Но условията на днешната здравна система ограничават това: защото на консултанта трябва да се плаща, а т. нар. клинични пътеки и самата каса не са предвидили и не разполагат с нужните средства…
Прегледът и визитацията са свещенодействие и лекарят не бива да позволява на който и да е да ги прекъсва! Свидетели сме колко пъти по време на преглед нахълтват в кабинета на лекаря “бързащи” или “по-специални” хора… Ето, че проблемът опира и до общата и здравна култура на пациентите – а тя почти винаги е отчайващо ниска, дори направо им липсва.
Тук неизбежно възниква друг особен, щекотлив въпрос: а дали да се съобщава на пациента тежката му диагноза и лошата й прогноза?
Разбира се, всеки човек е различен – както по телосложение, така и по интелект, манталитет и Дух. Добрият Лекар сам ще прецени, съобразно качествата на своя пациент, как да постъпи в подобни случаи, които са страшно неприятни и пренапрягащи и двамата. Съобщаването на неблагоприятната новина в медицината понякога натоварва и измъчва много повече самия лекар, отколкото пациента му. Това е много отговорен и важен момент; още повече, че в Медицината 2 плюс 2 често не прави 4, а болестите не четат учебници и не се съобразяват с тях и опита от практиката; затова поставянето на точна диагноза и провеждането на адекватно лечение е Богоравно Изкуство.
Извън всякакви условности е задължението на Лекаря да опазва свещената лекарска тайна. Този постулат е залегнал още в Клетвата на Хипократ (“Всичко, което видя и чуя при изпълнението на моята професия и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено.”) Съдържа се и в Закона за здравето (чл. 86, ал. 5: “Всеки пациент има право на защита на данните, отнасящи се до неговото здравословно състояние.”) Съгласно чл. 221 глобата за нарушаването му е от 300 до 1000 лв, само че безличното “Който наруши права на пациент, регламентирани с този закон” не изяснява за кого се отнася: лекари, журналисти, граждани?
Добрият Лекар трябва да бъде и социолог. Когато предпише рецепта на своя Пациент, не трябва да му я подхвърля безмълвно, като на куче, без дори и сричка обяснение, а да му я разясни и, не по-малко важно – да се осведоми дали има възможност да я изпълни. Защото все повече хора не могат да си купят предписаните им лекарства. И ако заявят, че те не са им по джоба, лекарят ще трябва да ги замени с по-евтини, т. е. достъпни. Иначе прегледът, поставената диагноза и назначеното лечение стават безпредметни.
Неотделна и изключително важна част от поведението на Лекаря са и Състраданието и Милосърдието. (Същото, впрочем, важи и за сестрите, които в миналото бяха наричани не “медицински”, а – “милосърдни”, както и “самарянки”). Притчата, разказана от нашия Спасител Исус за самарянина, който единствен се притекъл на помощ на пребит край пътя човек, трябва да стане известна на всеки лекар и сестра.
Лекарят трябва да преглежда своя Пациент и да му говори така, че той да му остане с впечатлението, че е учил медицина специално и само заради Него. Защото “Пациентът е рес сакра (свещена вещ)”, казва Хипократ, а всеки човек, когато е болен е с променена психика и силно чувствителен и иска да бъде център на вниманието и на грижите, важен и значим (особено когато не го получава вкъщи…); това го тонизира и стимулира силите му, действа особено благоприятно на лечението и възстановяването.
Добрият Лекар обича своя Пациент наистина като свое Дете. По време на извършвани от тях операции ямболските хирурзи д-р Васил Ковачев и д-р Николай Недков полягаха за малко на кушетките, даваха от собствената си кръв за пациентите си, след което ставаха и продължаваха благословената си от Бога работа. И никой вестник не го пишеше…
Лекарят не е Христос: да каже като него на умрелия човек: “Стани, Лазаре!”, и той да възкръсне. Но Словото на Лекаря също има неподозирана тонизираща сила и въздействие. Кой друг, ако не Лекарят, трябва да владее изкуството да утешава Отиващите си от Белия Свят, които са наши братя и сестри, до които един Ден и самият Лекар ще легне?
Лекарят (както и Свещеникът, разбира се) са призвани да изпратят Угасващите наши сънародници и да се стараят да облекчат Последното им Издихание. Тежка участ – но: въпрос на професионален избор и Мисия.
“Всяко вещество може да бъде и лекарство, и отрова – зависи от дозата”, в този смисъл са се изказвали и Гален, и Парацелз. Същото определение важи и за Словото.
Не е лекар този, който със Словото си не е облекчил своя Пациент. Думата на Лекаря може както да лекува, така и да убива!
Думата на Лекаря има неподозираните сили да внушава – и Добро, и Зло.
Познато е понятието “ятрогения”. То означава разболяване от внушение, също и бърза, дори внезапна смърт – след невнимателно изпусната или преднамерено произнесена от лекаря дума, диагноза или прогноза. Ятрогенията може да отключи диабет, хипертонична криза, ритъмни нарушения, да предизвика инфаркт, инсулт, ритъмна смърт, дори самоубийство. “Език кости няма, кости троши” е доста приспособима поговорка за ятрогенията.
Изключително трудно и натоварващо за всеки Добър Лекар е съобщаването на смъртната вест за негов пациент на близките му. Това са наистина най-неприятните и тежки моменти в практиката на лекаря. Никой досега не се е замислял и не го е попитал какви последици може да окажат те на неговото здраве, особено – на психиката му. И колко усилия и духовна енергия му струва възстановяването, за да може веднага след установяването на Смъртта и съобщаването й на близките, да може веднага, без дори капчица отдих, да се втурне срещу Смъртта.
Но – това са неговият Дълг и Божествена Мисия.
Ще си позволя да илюстрирам чувствата и поведението на Лекаря в подобни моменти с едно великолепно и силно въздействащо стихотворение на лекаря-поет Николай Стойчев, което ме е разплаквало. Той беше журналист във в. “Здравен фронт”, преди това е бил фтизиатър в Кубрат. Почина едва 58-годишен, Бог да го прости (рак на белия дроб; ох, пушеше много). Тези строфи ясно доказват: Лекарят привиква със Смъртта; но не и Човекът.
Малкият обичаше маймунките.
Джунглите. И верните другарства.
Много му се нравеха рисунките.
Ала ненавиждаше лекарствата.
Искаше ми да му нарисувам
слънцето, тополката и птичките.
Молеше ме да ги нарисувам.
Даваше ми блокчето с боичките.
Ала аз не му ги нарисувах.
Даже и големите не могат
винаги да нарисуват слънце.
Знаех само болните му дробчета.
Боцках го с досадните иглички.
Дразнех го със моите лъжички.
И когато малкият си тръгна,
страшно ми мълчеше от обида.
Беше страшно укорно лицето му.
А телцето – бледо и безжизнено –
беше нетърпимо укоризнено.
Стана много тихо в коридорите
от ненарисуваното слънце.
Само санитарката премига
и изхлипа, както хлипат майките.
Идеше ми да й викна: “Стига!”,
но се втурнах в стаята при малките,
гдето като птички по леглата,
чичо доктор чакаха децата,
за да им ги нарисува всичките –
слънцето, тополката и птичкита.
За добрия Лекар всички пациенти са абсолютно еднакви и имат равни права, независимо от тяхната възраст, пол, ранг, длъжност, политически убеждения, вероизповедание, възраст. Лекарят няма нито юридическо, нито професионално, най-малкото – морално право да бъде пристрастен по отношение на своя Пациент, камо ли да го оценява или съди. Дори и да е доказан престъпник – апаш, убиец, предател: той му е Пациент, което значи – неговото Дете. Пословичен стана случаят в Кърджали в зората на т. нар. “демокрация”, когато минаващ визитация млад лекар-“седесар” вижда в. “Дума” на шкафчето на свой пациент (при това – уважаван и заслужил стар колега!), и го удря с него по главата, вследствие което човекът получава силен стрес, последван от масивен фатален инфаркт… Това си беше чиста проба убийство на пациент! (На увещанията ми пред тогавашния председател на БЛС проф. Иван Киров незабавно да накажем този престъпник и сами да сезираме прокуратурата, той ме изгледа снизходително: “Но той е наш…” Друг покъртителен случай беше “хвалбата” на стар хирург от “Пирогов” (!?!), който тръбеше на всеослушание, че първо разпитвал пациентите си за кого ще гласуват на предстоящите кметски избори; който не споменавал синята бюлетина, бил опериран амбулаторно без упойка… Както се казва, коментарите на тези случаи са повече от излишни. Да, аз съм от стар буржоазен род и никога не съм бил комунист, но не мога да проумея как е възможно Лекарят да дели пациентите си по политически признак?! Да не говорим, че ще си позволи и да ги измъчва, ако не споделят неговите убеждения?! Нима д-р Менгеле все още има следовници?!)
Между лекаря и пациента му трябва да има взаимно Доверие! Ако е преценил, че случаят не е спешен, медикът има право да откаже да преглежда и лекува даден човек, както и да го запише в своята пациентска листа.
За огромно съжаление, цели 45 години на обществото внушаваха, че лекарят му е само длъжен, длъжен, длъжен – и без никакви права! Идеалният вариент е той да бъде напълно задоволен в материално отношение и изобщо да не мисли за битието си, а само за болните и повишаването на квалификацията си. Как да стане това, след като заплащането му е крайно недостатъчно? (През 1982 г. акад. Малеев ме уволни от в. “Здравен фронт, задето бях публикувал статията “Унижение през целия ден”, в която определях заплатата на българския лекар като най-мизерната в целия свят; нима това положение днес се е изменило?!) Престъпно замислената и нескопосано проведена “здравна реформа” обогати шепа дребни хорица, но превърна медиците в еднолични търговци, а болниците – в търговски дружества; наложи безумното 24-часово разположение на общопрактикуващите лекари: е, кога те ще почиват, кога ще се квалифицират; нямат ли право на поне малко развлечения – да отидат на театър, на ресторант, на любовна среща?!
Няма да пропусна и въпроса за колегиалността между лекарите.
В този смисъл ще се позова на неписаното правило в казармата: офицер няма право да се кара на друг офицер в присъствието на старшина, още по-малко – на войник. Така и лекарят не може да държи висок тон или да прави забележка на своя колега пред медицинска сестра, камо ли – пред пациент! В западните страни лекарите дори сядат отделно от медицинските сестри, когато се хранят или си пият кафето, защото може случайно да си разменят критична реплика относно лечението на някой пациент: а това е недопустимо да бъде чуто или разбрано от подчинения персонал, защото може да бъде изнесено навън и да стане повод за намаляване авторитета на съответния медик.
В близкото минало бе пословично недопустимото фелдфебелско отношение на иначе големия наш хепатолог, при това – академик! – Атанас Малеев, който с някаква необяснима наслада злепоставяше и ругаеше не само асистентите и специализантите, но дори и професорите си по време на визитации…
Извън всякаква дискусия, “кондицио сине ква нон!” (условие, без което не може!”) е опазването на свещената лекарска тайна – този постулат е залегнал още в Клетвата на Хипократ и изобщо не може да бъде подлаган на съмнение. Както и другата аксиома: да не пожелаваш пациентка…
Що се отнася до престъплението “документна измама” (откровена фалшива отчетност пред Касата-платец с цел да се изтръгнат средства от безумните клинични пътеки), това е друг въпрос, вина за който носят псевдореформаторите; те трябва да дадат отговора му. (По моему, Касата веднага трябва да прекратява договорите си с измамниците.)
Грехота е да се спекулира и с цената на лекарствата! Хлябът и Лекарството са най-свещените продукти на човешката дейност. Фармацевтичната промишленост е върхът на индустрията, но тя трябва да е не само бизнес, а и Човеколюбие! Все повече стават хората, особено пенсионерите, които не могат да си позволят, освен качествена храна и отопление, и животоподдържащи лекарства.
Тези, които гонят бързи и лесни печалби за сметка на човешкото здраве и живот безспорно извършват един от смъртните грехове – в случая: алчност, и вероятно биха горели в деветия кръг на Ада, ако Данте ги познаваше… Как да си обясним чувствително по-високите цени на много лекарства от реимбурсната листа на НЗОК в сравнение с предлагането им на свободния пазар?!
За съжаление, съсловната организация на лекарите – монополният противоконституционен и казионен БЛС, който с такава любов и надежда възстановявахме и изграждахме тухличка по тухличка, не можа да изпълни залегналите в Устава му цели. Причината е ясна: както винаги – субективна. До върховете на БЛС бързо се докопаха алчни за пари и власт дребни користолюбци, изпълзели от канавките; те ловко съумяха да го използват за постове и позиции. На Съборите присъстват старателно подбрани делегати, които предварително са подготвени какво и за кого да гласуват, без да се интересуват от последиците за собственото си съсловие. Противоотровата е една: номинираните за членове на управителните органи предварително да подпишат клетвени декларации, че до изтичането на мандата им няма да заемат административни постове, а в Устава на БЛС да залегне забрана за участие на ръководни съсловни кадри в директорските бордове на болниците, чийто принципал е МЗ (защото това е откровена корупция, предрешаваща измяната.) Друг е принципният въпрос, че Законът за съсловните организации чрез своя чл. 3 закова непременното условие лекарите да членуват в БЛС, за да имат право да работят (!?!); въпреки постановките в Конституцията, че никой не може да бъде насилствено заставен да членува в каквато и да е организация – партийна, синдикална и пр.
