Здравейте, потребители на брутния вътрешен продукт, изпълнители и ползватели на регламентирани здравни услуги, независимо дали сте здравноосигурени или нередовни граждани и селяни.
Радвам ви се като аптекарка на грипна епидемия. За селяните, които не са виждали аптека: радвам ви се – като млечна крава на росна детелина. За лекарите: радвам ви се като болничен изпълнителен директор – на клинична пътека.
От малък си бях скромен и стеснителен, като пъпчива девойка-пубертетка с акне и мокри сънища с неизменното присъствие на Стефан Данаилов. Причината за моя девически свян бе във фамилията ми.
По време на Руско-турската война някакъв донски казак си харесал девойка от нашето село и след Санстефанския договор, вместо да се изтегли със сотнята си зад Дунава, просто се зарил в сеновала и забравил да се върне. Крил се там 3 дни, кихал от прахта, хапали го кърлежи, а зад стената, в обора си, конят и магарето го стряскали с гръмотевичното отделяне на газовете си. Денем обаче момата (моята бъдеща прабаба) идвала да го хранила със свята бурна любов и… варени кокошки.
И когато селският поп ги венчал, за да се дегизира съвсем, казакът-младоженец си измислил нова фамилия – Куроедов. В превод от братския руски език това означава, съвсем прозаично, “ядач на кокошки (от курица – кокошка). Отчето вероятно е бил поне на две павурчета ракия, за да приеме сквернословно звучащото на български име, и го вписал буквално така във венчалната вула. Куроедов – та Куроедов. Да радва и обнадеждава жените, и да натъжава и изпълва с дива завист мъжете.
И тази стряскаща фамилия съпътства цялата наша новозаформила се руско-българска рода от раждането до гроба.
Ние, Куроедовите, сме необикновени хора – с характер, винаги готови да ядем камъни или всякакви други ципури (гадости, преведено от ямболски), но не и да плащаме данък на обществено мнение.
Понеже баща на майка ми е бай ви Ганьо Балкански, кръстили ме на него – Ганчо. От дете си бях заплюл професията лекар. Причините бяха две. Дядо ми, синът на този исторически казак, скопяваше прасетата на село (ядяхме “бели бъбреци” с кофи; де да знаем, че вдигали холестерола!), и оттогава имам хирургията за наследствена, тя ми е в кръвта. Освен това, от малък обичах да си играя на “чичо доктор” с братовчедките (тогава за пръв път се запознах с онези вълнуващи могилки и гънки, които, защо да си кривя душицата, щяха да ме привличат цял живот).
Наистина се записах да следвам медицина. Дипломата ми от гимназията съвсем не беше висока, но влязох с предимство от квотата на децата и внуците на АБПФК (активните борци против фашизма и капитализма). Тази привилегия ми дойде пак от този фамозен дядо, който на младини, като козарче, срещнал двама партизани в гората. Те му взели, въпреки че се дърпал, комат хлебец и бучка сиренце. Заслугата на дядо била, че не ги издал на кмета. Този благороден жест бе богато осребрен след Девети септември, защото го измъкна от село в окръжния град, даде му жителство, жилище, добри служби на децата и привилегии на нас, внуците. Малко ли е – срещу порезаница-две царевичак? Добра сделка! Като онази, на Гад Зееви с Костов: БГА “Балкан” срещу шепа долари.
Оттогава разбрах, че не е важно какво си сътворил – важното е да биеш тъпана и да го раздуваш и разгласяваш на обществото. Навремето Наполеон, ако е разполагал с днешните наши медии, никой и до ден днешен нямаше да е разбрал, че е загубил битката при Ватерлоо. Нямал си е пи-ар човекът. От тактика и фусти е разбирал, но от медийна политика – нищичко.
Влязох в Медицинския институт, но учението не ми спореше, макар че от първи курс се подписвах с едно голямо “д-р” отпред. Пък и сложна наука се оказа това, медицината, завъртяна като свински опашчици (от благоприличие не посочвам друг свински орган…), че и с едни трудни латински термини, а аз и с българския трудно се справях.
По време на лекции, кой знае защо, винаги ми се доспиваше и си похърквах на последната банка в аулата. Преди изпитите треперех като листо, нерядко и повръщах. Това не беше от притеснение, а от чувство за отговорност – нали Партията ни учеше: българско – значи висококачествено, и така исках да се представя отлично! Пък професорите бяха много строги, все се заяждаха.
Така на професора по микробиология заявих, че микробите са вредни и трябва да се унищожават, като ги мажем с йод. “Как им действа той?”, заинтересува се професорът. “Действа им на сърцата”, беше моят отговор. И той се разплака. От смях.
Криво-ляво, избутах до пети курс, професорът по педиатрия с нескрита наслада ми вписа една огромна двойка в книжката и ми рече: “С тези Ваши знания, колега, ако сега кандидатствате медицина, няма да Ви приемат… И, много Ви моля, да не сте се докоснали до деца!” Аз тогава го попитах: “А може ли – майките им?”, и той, коскоджамити професор, ме подгони с шутове. Не ме е яд, че ме скъса, ами що ми се подиграва!? Аз нямам ли си достойнство?!
Още в първи курс му намерих цаката на тези кошмарни изпити: натиснах се да ме изберат във Вузовския комитет на Комсомола. Така можех да се ползвам с привилегията “перманентна”, т. е. постоянна сесия, сиреч имах право да се явявам на изпити, когато сметна, че съм подготвен. Ама аз никога не се подготвях и все ги отлагах, отлагах, докато най-накрая на професорите им писнеше и ме изхвърляха като чуждо тяло.
Любимото ми занимание беше да слухтя къде се заформят купони по студентските квартири, и да ги посещавам, макар и неканен. Слагах си перде на очите, а очите – под задника, и се завличах, уж че минавам случайно. Отворят ли ми вратата – слагам крак вътре, шмугвам се в стаята и залягам зад магнетофона, уж като ди-джей. Ходех не само за да се нагмуцам (нашенската ямболска дума на “да се наям до насита” – вижте колко сме изобретателни: вместо 5 думи – само една-едничка!)).
За 6-те години следване успях да разбера още нещо: че в българските институти изпитите може да се вземат доста лесно, дори и по най-трудните предмети. Много от момичетата се оправяха посредством използване на вълшебния триъгълник между краката си или дори само с лек флирт а ла “Вълшебната флейта” в професорския кабинет, на спуснат райбер. Някои момчета, особено чужденците, минаваха с всесилните зелени хартийки на презрения гнил капитализъм. Магаре да вържеш пред вратата, ще се дипломира… Е, имаше и добросъвестни студенти, които си вземаха изпитите с четене, но с годините техният брой все повече намаляваше. Викахме им “зубърите” или направо “бунаците”, и откровено ги презирахме.
Като наближи време за дипломиране и навлизане в живота, се огледах за подходящо момиче за женене. Не една или две девойки минаха през скърцащото ми разнебитено студентско легло, но като уважаващ себе си кандидат-жених си водех специален списък, от който да си подбера бъдещата булка. Той бе разграфен (и се попълваше старателно) простичко: баща, имоти, пари. Тук фигурираха само щерки на партийни функционери и висши сановници в Окръжния народен съвет, притежатели на “3-те ключа” – от апартаменти, леки коли и вили. Даже се запознах с някои от тях. И се убедих, че дядо ми е бил прав, когато се произнасяше относно хората, които, меко казано, не блестяха с висок ум и интелект: “Не го гледай, че е тъп; точно той ще ти стане началник, а може – и депутат или министър.”
Но как да се оженя? Никоя мома не искаше да се казва Куроедова. Питаха ме: “Как ще се запознавам? Като Куроедова?! О, ужас! Не че не ми е приятно, и сигурно добре ще ми стои в устата, но не е подходящо за изговаряне.” Ами децата ни? Ще им викат “куроедовчетата” И така и не се задомих.
А като ученик имах една голяма любов. Играех в самодейния театър – като “зимен вятър”. Свивах шепи пред устата си и виках “у-у-у-у”, това ми беше ролята, ама се вживявах в нея,все едно,че съм завършил ВИТИЗ. Много хубав зимен вятър имитирах, зрителите чак получаваха измръзване първа степен. А тя, моята мила, стоеше на първия ред и ръкопляскаше на моето духане, сякаш произнасях монолога на Хамлет. След представлението я изпратих до тях. И пред вратата й се замолих: “Дай ми, ма, дай ми да те целуна.” А тя се дърпа: “Не ща, бе, не ща.” “Дай ми, ма, иначе ще умра.” Кой знае колко убедително й съм го изрекъл, нали си бях вече бир парче артист, щото по едно време прозорчето отгоре се отвори и баща й изръмжа: “Дай му на този дръвник да те целуне, ма, неговата мама, че ще вземе наистина да ми умре пред вратата, много убедително говори.” Та като хукнах, макар никой да не ме гонеше – чак до нас.
Успях да завърша, макар и с най-скромния общ успех във випуска – 3,30, но бях спокоен, защото нали в Библията пишело “Последните ще станат първи”? Така ми казаха; не съм я чел, щото е много дебела, а аз дебели книги и жени не пипвам. Отказах се да стана хирург, защото така и не можах да проумея разликата между артерия и вена. И веднъж, като асистирах на професора, съединих най-противоположните съдове. Човекът посиня и започна да хърка. Как го спасиха, и до ден днешен ми е чудно, но оттогава той ходи като Чарли Чаплин и не може да си спомни името и адреса си. Обаче изкара късмет: сега си вади хляба, като го показват по цирковете като Чудото на българската медицина.
На друг един му обърках крака за ампутация, и вместо болния, с гангрената, му отрязохме другия. Ама тук професорът е виновен. Щото като минавахме визитация, ми каза да му подготвя документите. Попитах го кой крак ще ампутираме; той му посочи десния и каза: “Този, декстра”. Аз разбрах: “този е екстра”, и писах – левия. Пък то “декстра” на латински значело “десен”. Що не ми го каза на български? Не знае ли, че аз говоря само български със силно изразен ямболски акцент? После онзи пациент много ми се сърдеше, а аз го успокоявах: “Ти трябва дори да се радваш – щото ще купуваш един чорап и една обувка по-малко.” И той ме пита: “А ще живея ли с тази гангрена, дето остана в левия?” “Че отде да знам, Ванга умря. Вънка е пълно с циганки-врачки, за 20 стотинки всяка ще ти познае. Пък, ако трябва, ще ти отрежем и другия крак, колко му е.” Разбира се, после му го ампутирахме; нищо, че бе почнал да се оправя – за симетрия. Пак го окуражих: “Не бой се, от социалното министерство ще ти дадат инвалидна количка, безплатно. На кяр си. Хем няма да се хабиш да ходиш, ще те тикат. И няма да се спъваш по дупките на улиците и тротоарите? Че и много агресивни бездомни кучета се навъдиха и като нямаш крака, къде да те ухапят?””
Разпределиха ме в “Бърза помощ” на ямболската поликлиника. Друсаха ме линейките по въпросните дупки, чак бъбреците ми изместиха. Белите… Смачка ми се и простатата от изтърбушената седалка до шофьора. Ама все се бавех по адресите, щото си исках да ме черпят и да ми сервират, пък и лаф-моабетът винаги ми се е услаждал, и като закъснеех в циганската махала, циганите много ме биеха. На кого да се оплакваш? Ереван е далече. А шефът ми викаше: “Битият и такованият не се обаждат. Затова – трай си. Като те бият си мисли, че ти правят лечебен масаж.” Тупа се по големия корем и си пафка цигарката. Абе, доктор, който пуши, напълнее и ходи при чужда булка без презерватив – не го брой за лекар.
Веднъж ми се падна родилка, бременна за 17-ти път. Главичката на бебето вече се показваше… Изгубих ума и дума, защото като студент нито конче съм зашивал, нито дете съм хващал (професорите не ни показваха нищо, да не им вземем занаята). Хубаво, че шофьорът на линейката се оказа печен. Селско момче, неведнъж е акуширал на кравите. И тази дама си роди в линейката. После каниха шофьорчето на кръщене, ама там се напили, та го били, ограбили и… третото няма да го кажа, че ме е срам.
Що баби уморих в тази “Спешна помощ”, що чудо! Така обаче спрях застаряването на града. За 3 години първо разшириха гробищата, после направо ги преместиха до Кукорево. Почнаха да ме подозират, че съм сключил договор със Светия Синод, за да им увеличавам оборота. И с печатницата, която печата некролозите. Много хартия тряваше… Мислеха, че вземам комисиони от поповете и печатницата.
Преместих се в болницата. И там има хора на смъртно легло, и там мога да се проявявам. Който не е на смъртно, ще го изпратим и него, колко му е, нали за това сме учили. То пък, болниците и поликлиниките ни, все с имена на светци, сякаш са храмове или параклиси. Претръскали библията, Стария и Новия Завет, и де що светия видят, православен или католик – без значение, и го турят да им виси на табелата, че да стане два пъти по-великомъченик. Макар че най-подходящите имена биха били “Ад” или “Чистилище” – да се знае, че там е мъчилището на българите и там ги чистим.
Някои от пациентите ни, по-будали, неосъзнати все още, идваха без собствени чаршафи, та спяха направо на дюшеците. Щото ние нашите чаршафи ги перяхме един път. В годината. През лятото, на реката. Носеха си лекарствата и водата от къщи. Лекарствата: щото болницата нямаше пари да ги купува. Имаше само колкото за заплата за лекарите и сестрите. За една седмица. А защо и водата ли? Щото болницата не си беше плащала режийните от 20 години, та “Водоснабдяване” ни отряза. Престанаха да ни доставят и мазут, та спря и парното, и то посред зима. Ползваха печки “Лъч”, с открити реотани, та една нощ подпалиха болницата и всичко изгоря, останаха само голи стени. Приличахме на Ленинградската блокада: студ, глад, пациентите едва-едва се влачат, голи и боси, наметнати с одеала, залитащи от глад, по коридорите; там си и мряха. Сутрин, като идвахме за визитация, прескачахме вкочанените трупове, за да влезем в стаите.
Хирурзите оперираха само при пълнолуние, да използват светлината на нашия естествен спътник. За упойка и дезинфекция употребяваха ракия. Една и съща сприцовка я използвахме 5-6 пъти. Само я препикавахме, и – отново, докато се счупи в някой по-дебелшък бут. То и какво ли им инжектирахме, като си нямахме лекарства – само водица, за успокоение, че им правим нещо; носеше ни я една специализирана санитарка от реката, понякога с мренки и попови лъжички. Не ги махахме – бетъчини са, все пак, подхранват организма. Преварявахме водата и им я давахме наместо слабително, та ако може да изхвърлят и болестта. Пристигаха дарения дори от Сомалия; чак оттам ни съжаляваха. Сомалийските пирати се включиха в спасителната акция и те. Пращаха ни консерви. Кучешка храна. Кучешка-котешка, кой ти гледа. То аслъ в България животът на кучетата повече се цени, отколкото на хората. А котешка – щото котката нали има 7 живота; белким поне един от тях ни се прикачи и на нас, хората. Лекарствата им бяха изтекъл срок на годност, но на подарен кон зъбите не се гледат. Продавахме ги (не зъбите – лекарствата) на по-състоятелните граждани, но те ставаха все по-малко. Имам предвид състоятелните граждани. Включихме в терапията и тревичките, и молитвите, както е правел св. Иван Рилски Чудотворец, нали ни е патрон. (Ашколсун на Тотко Найденов, че ни го е измислил.) В екипа на отделението включихме и поп, на хонорар, защото от Светия Синод не му плащаха заплата, та да си добави нещичко. А той: “И без хонорар съм готов да ви служа, чеда мои. Достатъчно материал за опело ми осигурявате. А вас ще ви опявам безплатно, нали сме ортаци.”
Болните се уплашиха, че е дошъл да им дава последно причастие. (Ама наистина инат народ сме ние, българите. Опънат се като магаре на мост – не щат да мрат, и това е. Каквото и да им направиш – не, та не. Имаше предложения да ги ръсим и с ДДТ, белким сдадат багажа.) Някои се разбягаха, други, по-немощни, се обявиха за атеисти-марксист-ленинци. Остана един, съвсем без сили, и попът му чете два часа за здраве. накрая човекът умря, с много ужасен вид. После разбрахме, че бил мюсюлманин. Ходжа. Развалял черни магии. Ама на православието и българската медицина не можа да се опре.
В употреба влязоха бабешките вентузи и мазане с йод по реда на леглата. Навъртахме памук около една клечка, топяхме я в легенче с йод и ги мажехме по 3 пъти на ден. Всичко вървеше по план, само дето тези с ангините ни се молеха да бъдат преди онези с хемороидите.
Понеже в клиничната лаборатория си нямаха реактиви, изследвахме урината като Гален преди 2000 години: бъркаш в нея с пръст и го облизваш. Много прост и сигурен диагностичен метод: ако сладни – значи е диабет; ако нагарча – бъбречна недостатъчност. Усъвършенствахме се. Бабите с шипове ни врънкаха за старите евтини балнеосанаториуми. Хлечеха за своя си социализъм, за бай Тошо. Ама тези балнеосанаториуми днес са приватизирани и преустроени в СПА-центрове, с джакузита и други екстри, като масажистки. Еротични. Тези баби да не са интелектуални гиганти и национален капитал като Митьо Пищова, че да ползват джакузита? Еротични масажи от стриптизьори не искат ли?
Пращахме ги на кални бани, да свикват с пръстта…
Шефът ни е много умен. Има си специалност по здравен мениджмънт от Факултета. Не онзи – Факултето, а Факултета по обществено здраве. Та измисли нов почин – да лекуваме хората с почина “Бягайте за здраве”. Бабите се дърпаха, но ги агитирахме с принципа на Кубертен “Не е важно да победиш, а да участваш!” Пък и шефът бе твърд и непреклонен, като Антон на разпит. Цял Паметник на Съветската армия, само дето шмайзера му липсваше. И сутрин болницата я обикаляха, като стадо пингвини, цял рояк ревматични бабички с бели кюлотки. Привлечени от тази еротична гледка, към масовия крос се присъединяваха и питомците на Старческия дом, край който нарочно планирахме трасето. Докато бягаха за здраве, умираха – и баби, и дядовците-ухажьори. Камбаната на църквата всеки ден биеше. На умряло. Градът ни потъна в денонощен смог. Не от заводи и фабрики, защото промишлеността ни отдавна умря и тя, а от тамян и свещи. Сигурно подобни вопли и ридания са се носили само по време на чумната епидемия. Обаче пък обърнахме демографските показатели. Децата станаха повече от старците. Областният управител много се радваше и се гордееше с нашите здравни постижения. Навсякъде ни цитираше и ни нарече “Градът на младостта”. И табела сложи; премиерът дойде да й резне лентичката. Президентът заяви, че цялата ни република трябва да се подмладява по този рационален начин. Така щял да се облекчи и пенсионният фонд, който бил изчерпан, и щели да останат достатъчно средства за магистрали и спортни зали.
За умрелите по време на моето докторуване в “Спешна помощ” и болницата – “Шапки долу!”. Да запеем: “Вий жертва паднахте в неравна борба”. Със… българската медицина. Някои – явно от борчески и опълченски семейства – се опитаха да ни се съпротивляват, но безуспешно, не им се отвори парашутът. Никой българин досега не е успял да се спаси от схватките на български лекар, който е решил да му помогне безкористно, срещу 450 лв заплата и 2,40 лв потребителска такса.
После шефът изгря с нова инициатива. Научил, че създателят на микробиологията Льовенхук преди 400 години е изследвал еритроцити и сперматозоиди с материал от собственото си тяло. С други думи: правел наука без пари и с удоволствие. Каза ни да вземаме пример от него и писа съответното инициативно писмо до БАН, стига са се оплаквали, че Дянков не им давал пари. Сега се молим Дянков да не въведе методиката на Льовенхук във всички научни иститути. Вярно, от удоволствие никой не бяга, но трябват и парички. Поне за една баничка и бозичка на ден.
Шефът бе убеден, че идеите му са правилни и ще го задържат на власт като фараона Рамзес Втори. 70 години.
Едно и също си зная от студентската скамейка, едни и същи диагнози (не повече от 5-6) и още толкова илачи: при грип – аспирин и чесън, при ревматизъм – разтривка с гас и люти чушки. Помага и змийска отрова. Ако не намериш пепелянка да те клъвне, може плюнка от журналистка от жълт вестник.
Не смея да пиша евтини лекарства, защото фармацевтичните фирми и аптекарките ще ме намразят. Наблягам на най-скъпите. Хем и те доволни, хем и аз получавам от тях някое и друго процентче. Иначе – току виж, ми пратили мутри. За превъзпитание.
Пред нашите болници трябва да сложат предупредителен надпис: “Надежда всяка тука оставете”, като пред Ада на Данте.
Тогава ми стана безпощадно ясно: българин лесно не умира! Няма по-издръжливо и търпеливо животно от българина! С какво ли не се опитаха да го унищожат: с турско робство, с комунизъм, с демокрация, с плана “Ран-Ът”: не, та не, не ще да умира. Затуй: “Българин да се наричам, първа радост е за мене!” Кой го беше казал – Яворов или някой от братята Славейкови, не знам, но е вярно.
Но мисля, че здравната реформа ще го довърши успешно… Българина, не Яворов. Тя, здравната ни реформа, е като съветски филм по времето на тоталитаризма: трябва да го харесваш. Щото други няма. Обикаляш от кино на кино – навсякъде прожектират само съветски филми. За петилетката. Героите са със сажди на носа и смазка и драскотина на бузата. И вярват в светлото бъдеще. Къде ще отидат? Щото има и концлагери… Сега и ние: всички виждаме, че здравната реформа е отвратителна и пагубна за пациентите и лекарите, за цяла България, но не се отказваме от нея. От реформата, не от България. Щото здравните вноски са нужни за магистрали и пенсии.
Пък как само лъжехме касата! Как ги праскахме тези клинични пътеки едно към гьотеря, майка плаче! Впрочем, тези клинични пътеки са най-пряката пътечка към свети Петър. Как да кажеш на бабичката да си боледува само от пневмонията, и да спре хипертонията и диабета? Щото Касата за тях не плаща и стотинка – нито за труда, нито за лекарствата. И им тупаха куйруците една след друга; искам да кажа – изнасяхме ги с краката напред.
Да се лекуваш по Здравна каса си е като турска рулетка. Какво е турска рулетка ли? По-лошо и от руска рулетка. Голи мъже в банята си подхвърлят мокър сапун. Който го изпусне, трябва, ще не ще, да се наведе… Докато го вземе в ръка, и отзад му вземат нещо друго. Болката е малка, но срамът – голям.
В едно от отделенията си отчитаха работата съвсем съвестно и честно, и не само не получаваха нито лев заплата, но и трябваше да дават. Да им тече трудов стаж. Пак е нещо, няма да са валат. Да плащаш, защото работиш –това го има само в българските болници и за българските лекари! По едно време почнаме да вписваме за болни и тези, дето отдавна са умрели. Стана като на Шипка – в боя влизат живи и умрели; важното е да носят доходи. Щото боят с Касата е епохален, на живот и смърт. На живот за нас, и на смърт – за болните. Ама и хората се изхитриха да боледуват само през първите дни от месеца, защото направленията при джипитата се свършват до 10-то число. През останалите дни стискат, като при разстройство, когато си на тържествено събрание. На управляващата партия. В президиума.
Но така е – който не знае да лъже, да не сключва договори със Здравната каса!
Мисля, че болните хора са безотговорни, без капчица патриотизъм, гражданско самосъзнание и съвест. Откакто сме влезли в демокрацията, нашите болници са в постоянна криза. Защо трябва да ги натоварват с излишни разноски? Трябва да си пазим държавата, тя е наша. Разболееш ли се – защо трябва да тичаш по джипита и болници: ей ти, на всяка крачка и по всяка телевизия: екстрасенси, билкари, знахари, баячки, шамани. Развалят черни магии, лекуват със заклинания, предават ти позитивна енергия. Че постоянно ни идват и от Индия, разни махараджи, гурута, йоги. Чуждата кокошка е патка. Ние, докторите, най-много да те наругаем и да ти поискаме 20-30 лв за една ракия. И какво ще ти познаем? Че си болен? Ами това ти самият си го знаеш, без да си изследваш урината и да си показваш езика.
Повечето амбулаторно болни не се лекуват: нямали пари за лекарствата. Има изход и от това: тревички и билки по полетата колкото искаш. Все ще помогнат за нещо. От полза са и клизмите, те очистват организма, и са безплатни. Ако не можете да си ги сложите сами, винаги ще намерите мераклия да ви ги напъха в правото черво. Било приятел, било комшия или дори някой непознат от улицата. В това отношение ние, българите, сме услужливи, дори се престараваме. Всеки ден, не само на 2 февруари.
Ако всичко това не ти помага – тогава ей го попа. Заупокойните молитви са евтини и достъпни за всеки джоб, и за това ли се стискаш?
Да лекуваш днес хората е много отговорна и тъжна работа, пък аз съм състрадателен човек. Като ми се разпъшкат и почнат да забелват очи, се разстройвам и бягам. Абе, какво си се разлигавил, какво си се разглезил? Ако ти се мре – мри като мъж: падай и спирай да дишаш, без да тревожиш хората. А аз имам деликатна нервна система. После, омръзна ми да се отчитам на няколко господари: Здравно министерство, Здравна каса, Лекарски съюз, Регионална здравна инспекция. И всеки от тях се чуди как да те глобява, назидава, поучава и наказва.
И тогава разбрах, че най-лесната и сладка работа е да проверяваш и санкционираш собствените си колеги…
Уредих се за инспектор в Регионалния център по здравеопазване. По партийна линия. Ще кажете – в коя партия членувам? Не съм пропуснал нито една, да не се сърдят: като почнеш от старото БКП, та минеш през всички по-големшки, след 10 ноември: демократи, монархисти, бойковисти. Щом са на власт, не може да не ги уважа, трябва да им стана член. Ако може – и в ръководството им да се набутам. Тогава разбрах, че синекурната чантажийска дейост била най-подходящата за мене. Паснахме си като сиамски близнаци, сраснахме се, не могат да ни разделят и с операция. Това е моето амплоа: да упражнявам контрол и да давам указания. Мъдри и непогрешими, разбира се. Какво беше казал оня поет: “Аз знам, че ти си права, когато съгрешиш дори!” Всички наши партии, които ни се изредиха, бяха от грешни по-грешни, от крадливи по-крадливи, но след като са на власт – значи са безгрешни.
Изградих си и златно правило за отношението към хората. Не е важно дали са умни или глупави, почтени или тарикати, личности ии мижитурки – важното е какъв пост заемат и дали ще ти са от лична полза. Ще ви дам безплатно някои съвети.
По принцип отбягвай честните и принципните – тях не само че никой не ги издига, ами и не се нравят на властимащите, неприятни са им. С неприязън се гледат и тези, които са верни на жените си, не пият и не са пройдохи. Далеч от такива подозрителни! Щом са неприятни на властимащите, значи – дваж по-неприятни ще трябва да са на теб, това е закон! Близостта ти с такива хора може само да те направи подозрителен за твоите началници. Видиш ли мошеник, тарикат, хитрец – веднага, без да се колебаеш и губиш време, му ставай приятел, защото той има перспективи за издигане и утре сигурно ще стане голямо началство. Ако шефът ти вика за “Левски”, ще викаш и ти, макар че си чорбарче. Паднете ли от тях и той се радва – радвай се и ти, макар че сърцето ти кърви. Обича ли опера, нон стоп си тананикай “Наздравица” от Верди, макар любимият ти певец да е Азис. Ако си хареса нещо твое, ще му го отстъпиш драговолно, пък ако ще и да е собствената ти жена. Какво ще й стане толкова? То следа не остава.. И даже ще изразяваш възхищение и благодарност, задето се е справил толкова добре и е подобрил микроклимата вкъщи.
А самият ти, добереш ли се до някоя по-височка службица, дръж се със зъби и нокти за нея и си слагай перде на очите. Мачкай по-долу стоящите и чупи гръбнак пред тези, които са над тебе. А паднат ли, моментално ги зарязвай, за да не те повлекат със себе си. докато се усетиш – и си изтекъл с тях в канала… Не виждате ли какво става в министерството?
В момента нашата медицина от хуманна стана бакалска. Бедняк ли си, одма си отишъл при свети Петър. Имаш ли пари – ще се лекуваш и ще живееш. Нямаш ли пари – ще боледуваш, ще страдаш и ще умираш.
И каква им е ползата и мотивацията на лекарите да повишават квалификацията си, да се трепят от работа и безсънни нощи, напрежение и отговорност, бой и ругатни от пациентите, близките им и журналистите? И отгоре на всичко – да получават по-малко и от чистачка в гръцка банка. А, мерси, ако трябва да го кажа като франкофон. Или спасибо, както предишните ни братя. Данке, както по-предишните ни братя. Аферим, както тези, дето били само присъствали у нас за някакви си 5 века. Тенк ю, както сегашните ни братя. Как ли ще е след 50 години? Сигурно – пак “аферим”…
Помните ли Маяковски? “Кажем ли Ленин, разбираме ний Партията. Кажем ли Партията, разбираме ний Ленин.” Е, кажем ли ний Маркс, разбираме “Капиталът” и комунизъм, бррр. Кажем ли Гойя, разбираме “Голата маха” и “Облечената маха”. (Лично аз предпочитам голата, макар че и облечената ще я съблека за нула време, докато се усети, като да съм Астор. Че и главата ще махна. Нейната.) Кажем ли “българско здравеопазване”, разбираме финансова и духовна нищета, административен хаос и замирисва на гробища и тамян. Защото здравеопазването ни е като изтърбушена, опоскана от циганите електричка, която влиза в тунел със също ограбени жици, дълъг като Козница. Е, така как ще стигне до изхода му?
Всичко да си днес в България, само болен да не си. И ако си атеист, избери си някой Бог – Исус, Аллах, Буда – и му се кланяй, уповавай и пали дебели свещи, иначе си загубен: няма кой да те опази, съжалява, спасява и обича. Остави се в ръцете на Господ, Той си знае работата: колко време ще се радваш на прекрасния живот в България и дали ще прекочиш трапа. Аз в бизнеса на Господ не се бъркам. Ти, пациенте мой, сега само си плати, а дали ще ти помогна, не ме питай. Пали си там свещиците, кади си индийските пръчици, ако искаш, и си чети молитвите. Пък, кой знае, може и да извадиш късмет, ако е казал Господ…
И не ме питай ое е по-важно в медицината: профилактиката, диагнозата, лечението, рехабилитацията? Най-важното е да вземеш на болния парите. Пък дали си му свършил работа, няма значение. Така е днес у нас.
Дълго мислих и коя е най-добрата специалност, че да я взема. Клиниката е много четене, хирурията – голяма отговорност и напрежение. Гледай нещо по-леко, Куроедов, си викам. Например офтамология – ама да си специалист по десния клепач. На миглите му. Уши-нос-гърло? Само по нос, на лявата ноздра. Ортопедия? По левия крак, на кутрето, на нокътя му. Да, ама така не дават. Е, щом е така, за какво да се мъча?
“Медицина” започва с буквата “м”. Като наука е мъка. Като професия – мизерия, само дребни монети. “Мъни-мъни”? Мани-мани. Абе, мамата си джаса…
Професорите едно време ни учеха: болен се гледа в очите, не – в ръцете. Какво да го гледам в очите – да не ми е любовница? Щото като се прибера вкъщи жената и децата ме гледат в ръцете… Не ги интересуват разкази за подвизите ми в линейката или клиниката, а – какво съм им донесъл.
И кое тогава е по-лесно в България? Да вадиш болни от дупката, и то само за едното голо “евалла”, или да проверяваш онези, които ги спасяват?
Къде ли не ходих из града и окръга да контролирам своите колеги. Какво от това, че дипломата ми била ниска и съм нямал специалност. Нямам специалност, ама имам доверието на Партията, независимо коя е тя – важното е да е на власт! Проверките ми се състояха в прокарване на пръст по бюрото. Ако по него полепваше прах, тържествуващо го размахвах пред очите на слисания лекар, и му се заканвах с тлъста глоба. Разгневеният ми дух се смиряваше само от обилен обед или пълна чанта с провизии за вкъщи.
Научих се да ходя по проверки професионално и артистично. Още от вратата започвах да се оплаквам: ту, че когато съм гладен, не мога добре да мисля, и може нещо да сгреша; ту, че съм дошъл отдалече с такси и са ми взели много лични пари; ту, че са ми се изтъркали обувките от ходене по служби и кабинети. Винаги намирах и някаква нередност в документите и започвах съчувствено да съжалявам проверявания, че глобите за нея са големи. И ако той е достатъчно интелигентен, се сещаше какво трябва да направи: да ме заведе на ресторант, да ми плати таксито и половината глоба на ръка, вместо да му пускам наказателно постановление, да ми купи нови обувки…
Тази “здравна реформа” взе здравето на България, но аз продължавах да се ориентирам бързо, и акустирах в Регионалната Здравна каса. Разбира се, отново като контрольор, по вече утвърдения си стил.
Слава на Господа, Националният рамков договор дава чудесни въможности за припечелване на някой лев или поне на кьор-софра. Що кебапчета и пържоли съм изгмуцал, що кани червено вино съм излокал, що петдесетолевки съм цунал в джобето – да са живи и здрави колегите. Те ми снасят повече от пациентите.
И ако здравната система не харесва нито на едните, нито на другите – да си спомнят името ми…
Щото над всички вас денонощно бди, за всички вас и целия български народ, навсякъде и неуморно се грижи славният продукт на нашата гениална здравна реформа и медицинско образование:
самият д-р Ганчо КУРОЕДОВ!
