Ще питам Бог за кой ли път
защо мечтите ни не стават спомен.
Емил Иванов, “Горчив бокал”
Когато си на Кримския полуостров в Украйна, обезателно посещаваш винарната „Массандра”, построена през 1894 г. близо до Ялта, фабриката за шампанско край китното рибарско селище Балаклава, административно принадлежащо на Севастопол, и двореца в Ливадия край Ялта. Домакини на тези посещения са двама канадски и един украински учен – организатори на второто „историческо” събитие в Ялта, осъществено на 15 – 19 май 2012 г. в хотел „Бристол” на улица „Рузвелт” 10 – международният биомедицински симпозиум, финансово подкрепен от Научните програми на НАТО (Науката за мир и сигурност – The Science for Peace and Security). Известно е, че първото ялтенско историческо събитие е проведено на 4 – 11 февруари 1945 г. в двореца в Ливадия – конференцията на „тримата големи” от антихитлеристката коалиция през Втората световна война – Франклин Делано Рузвелт – президент на САЩ, Уинстън Чърчил – премиер на Великобритания, и Йосиф Сталин – председател на Съвета на народните комисари на СССР.
Така корените на това, което се случва в България през първите 45 след тази конференция, са заложени в двореца в Ливадия край Ялта. Събитията през тези години, наричани „социализъм”, „развит социализъм” и други политически хиперболи, фактически са диктатура, тоталитаризъм – проникване на Българската комунистическа партия (БКП) във всички сфери на живота, гарантирано й от първа точка от Конституцията на НРБ. Политическият модел изглежда опростен и ясен – всички работят и получават мизерни заплати, учат и се лекуват безплатно, няма кражби, побоища и убийства, няма наркотици, „трактори”, банани, проститутки и хомосексуални паради (на които ходят посланици на САЩ). Но има концентрационни лагери, хората нямат право да говорят каквото мислят, да правят каквото могат и да се движат в западна посока извън границите на страната.
Затова около октомври-ноември 1989 г. с много ентусиазъм и романтика хората – предимно онези, които могат да мислят и правят и, които искат да се движат свободно по света, излязоха на площадите на София, Бургас, Варна, Пловдив и други градове и запяха „45 години стигат – времето е наше!”.
Правителството на СДС, водено от Иван Костов, за което много хора „скачаха” и пяха по митингите, обаче предаде ценностите на демокрацията и така обезвери много българи. Алчността и беззаконието стимулира корупцията и потисна стремежа да се прави нещо pro bono publico. Както и преди Ялтенската конференция “българинът се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешкия образ. За него няма нищо свято на този свят. Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът с пари се смята за по-умен от този, който ги няма” – пише Михаил Топалов-Памукчиев в книгата си „Срещи с Буров”.
Като оценявам високо свободата да се движим по света и сравнително свободно да пишем, говорим и правим, по всичко личи, че 22 години не стигнаха да излекуваме 45-годишните рани от времето на „социализма”. Така от “45 години стигат – времето е наше” стигнахме до “22 години стигат – времето е тяхно”. И осъществяването на стойностна демокрация в България бе отложено – тя ще бъде изучавана и прилагана от децата и внуците ни.
Защо моделът, създал демокрация в Западна Европа и Северна Америка, не проработи в България, вероятно и в други посткомунистически страни в Централна и Югоизточна Европа?
Липса на гражданско общество? Липсата на Програма за възстановяване на Европа, известна като „План Маршал” (на името на американския генерал Джордж Маршал), който съживи следвоенна Западна и Северна Европа? Присъствието на Института „Отворено обещство” на Джордж Сорос, на националната стратегия „Ран-Ът” (от Ричард Ран и Роналд Ът) за икономически растеж и преход към пазарна икономика? Присъствието на други национални и международни мозъчни тръстове/ резервоари за мисли (think tanks) – ЦИД, ЦИР, ИПИ в България и RAND Corporation в САЩ?
Разбира се, че аз не знам кои са участниците и какви са техните цели, но виждам и чувствам явлението, което наричам „програмирано разочарование”* на хората в нашата страна през последните 10-11, пост-костовски години. Което de facto поражда комунистическа носталгия особено в хората с малки заплати и пенсии, безработните и недостатъчно образованите; другите емигрираха на Запад. Тази носталгия поддържа електоратния потенциал на БСП и коалиращите се с нея партии. А аз оставам с впечатлението, че САЩ и силните страни в Европейския съюз не милеят за нашите човешки права, здраве и образование, а за техните парични права и сигурност.
Независимо от това, българският президент на срещата на НАТО в Чикаго, 20 – 21 май 2012 г., казал: „Като президент моите посещения в чужбина ще са от София на запад. Някои преди мен може да са ходили другаде, но за мен това е посоката. Знам английски добре и искам да градя доверие между България и огромния ни стратегически партньор САЩ.”
Прилагателни като „огромния”, адресирани за САЩ сега, напомнят обаче на „великия”, адресирани за СССР преди 22 години, господин Президент. Да се надяваме, че ще има – макар и закъсняла – реципрочност, noblesse oblige от страна на САЩ* и от други напреднали страни в ЕС и НАТО.
Послепис
През студентските години във Варна жадно поглъщахме знания за медицината и метафори за живота. В една от тях – наивна латиноамериканска поезия – се разказваше за деца, които се веселят около убита от бащите им огромна костенурка, която майките приготвят за обед. Като гледал това, Хуан Мигиел Антонио – най-възрастния в рода – казал: “колко хубаво и все пак колко тъжно е това”.
_________________________________________________________________
* В клетъчната биология има програмирана (не конспиративна) смърт – апоптоза (отпадане, от гръцкиapo – от, ptosis– падане), която е различна от друга клетъчна смърт – некроза. Когато клетки не могат да изпълняват функциите си или я изпълняват по-лошо от други клетки, се включва каскада от молекули, които убиват неспособните клетки.
Един колега в Ялта ме запита ще се върне ли комунизма в посткомунистическите страни. Отговорих му, че комунизмът няма да се върне в България – въпреки програмираното разочарование! И му разказах как през декември 2011 г. двама наши студенти и един преподавател участваха на конференция в град Бари, Италия. Казаха ми, че са възхитени от лекциите и от гостоприемството на домакините. Единствената „критика” беше, че имало 10-15 минути закъснение от обявения част за лекциите. Но един от италианските професори, само като ги чул, че си говорят за бисквити, отишъл до магазина и на всеки донесъл по една кутия бисквити. Тогава казах на студентите, че в „това е цялата разлика”: американците, тези живеещи в САЩ, започват лекциите в точно обявения час. Но пред теб ядат бисквити и въобще не се сещат да те почерпят. Дори ти се усмихват любезно – отвратителното лицемерие на културата “keep smiling”.
