Полека-лека, изучавайки безкрайните възможности на забравата, Хосе-Аркадио Буендиа проумя, че може да дойде ден, когато нещата да се разпознават по надписите им, ала да не се помни предназначението им.
Гaбриел Гарсия Маркес, „Сто години самота”
В своята аналитична психология Карл Юнг достигна до колективното несъзнавано и една от неговите прояви – криптомнезия, déjà vu. Сега аз ще пиша за колективната забрава – амнезията на един народ. И ще питам дали това е липса на памет или липса на откровеност?
На 2 януари 2007 г. по повод влизането на Румъния в ЕС Херта Мюлер написа в един немски вестник статията “Румънската колективна амнезия”. През октомври 2009 г., когато светът научи, че тя печели Нобелова награда за литература, немската журналистка Андреа Кьолер, която живее в Ню Йорк и работи за един швейцарски вестник, публикуван в Цюрих, написа “Азбуката на страха”, която Херта Мюлер декодира в книгите си – да отричаш румънската комунистическа диктатура в романи, написани с много поезия, е един от най-запомнящите се уроци срещу забравата на злото. В нобеловата си лекция на 10 декември 2009 г. Херта Мюлер разказа, как “Всяка дума знае нещо за дяволския кръг” на диктатурата.
След ноември-1989 онези, които имаха смелостта да се опълчват на комунистическата диктатура 1945-1989, бяха изолирани и от новите демократи. Пребиван от комунистите, Илия Минев е европейски затворнически еквивавалент на Нелсън Мандела: Минев, осъден на 33 години от комунистите в НРБ, Мандела – на 28 години от режима на апартейда в ЮАР. След като е освободен от затвора, Мандела е избран през 1994 г. за президент на ЮАР, Илия Минев умря в забрава и мизерия преди 12 години, на 6 януари 2000 г. И президентът Петър Стоянов го награди посмъртно с ордена “Стара планина” – иронията да бъдеш истински дисидент е един от най-обидните посткомунистически феномени в България.
Забравен – на 16 декември 2009 г. в САЩ – умря и Едуард Генов. През септември 1968 г. студентите от историческия факултет на Софийския университет: Едуард Генов, Валентин Радев, Александър Димитров и техни колеги разпространяват в София и Пловдив над 200 ръчно написани позиви срещу варшавските танкове, окървавили Prazske jaro. Заради любовта си към Пражката пролет, Едуард Генов е осъден на дълги години затвор. Това не го уплаши и през март 1987 г. той изпрати “Апел на шестимата” – вик, тръгнал от Българи до западния свят, за унижените човешки права на българите. На 18 октомври 1988 г. комунистическите управници изгониха Едуард Генов от България.
Убити или унижавани от комунистите бяха и много други достойни българи: поетът Кръстьо Хаджииванов (1929-1952), който искаше “да учи в Париж, а не в Москва, защото тя е близо до Сибир”, д-р Радан Сарафов, Петър Бояджиев, Александър Иванов, Алфред Фосколо, Райна Аръшева, Любомир Собаджиев, Константин Павлов, Наум Шопов, Радой Ралин, Борис Димовски, Стефан Цанев…
Национална изява на болестта на Алцхаймер? Страх? Липса на достойнство? Във всички случаи “морските кончета” (мозъчни структури, отговорни за паметта) не плуват свободно в българските мозъци и там се образуват “плаки на деменцията”, настъпва “психическа кастрация”, която изтрива спомените за достойните хора на България – най-безотговорното jamais vu! Човек без спомени не може да уважава и прощава, нито да гради бъдеще.** В страната, където се случва това, Пандора маха капака на кутията и се разпръсват човешките пороци и болести. Само Надеждата остава на дъното. Според Исак Паси – Мълчанието. Според мен – Колективната амнезия за достойните хора на нацията.
____________________________________________________________________
* На първи февруари 1945 г. по решение на т.нар “народен съд” са били разстреляни и заровени в една яма 150 души – царските регенти и съветници, министри, депутати, командири на всички родове войски, издатели на централните вестници и журналисти. От 2011 г. с решение на Министерския съвет първи февруари е обявен за Ден на почит и признателност към жертвите на комунизма.
** В книгата на Михаел Енде „Приказка без край” момче на име Бастиан попада във вълшебната страна Фантазия. В нея силата, наричана „Нищото”, руши страната и разболява Детската царица. За награда, че я излекува, Бастиан получава талисман, на който пише: „Прави, каквото ти се иска“. С всяко изпълнено желание обаче, той губи един по един спомените си и без да знае кой е бил, не може да се върне обратно в истинския свят. И така ни подсеща, че ако не открием навреме симптомите на забравата, дори терапията на Маркес не може да ни излекува от болестта на Алцхаймер. Другото е „Нищото”, nada y pues nada y nada ypues nada.
