Ще започна с един стих на неизвестен за мен автор: „Как тялото старее, а душата – не…” Убеден съм, че душата е вечно млада. Тя трупа радости и скърби, възторзи и падения, разочарования и болки от предателства, загуби, убиди, но не остарява. С годините губим тялото си, но не и душата, която до края остава млада, или казано по друг начин: тялото – къщата на душата се руши, но духът остава…
Като лекар с над тридесет години стаж съм се сблъсквал хиляди пъти със старостта и смъртта. Бих искал да споделя един друг поглед върху старостта, да я погледна от друг ъгъл, а не фронтално, тъй като фронталният изглед често е доста нелицеприятен – да погледнем на старостта като на дар от живота, от съдбата. Добре позната е максимата, че който иска да живее дълго, трябва да е готов да осторее, защото, както всяко друго нещо и животът се заплаща. В този смисъл старостта не е тегоба, а дар – да видим децата си пораснали, реализирани, успели, подарък от съдбата да живеем дълго. И да се чувстваме победители, а не победени, не ограбени, а благословени да оцелеем в борбата с един труден, задахън свят. В този смисъл немощта, болките в ставите и костите, в душата са неизменната цена, която плащаме за безценния дар да живеем дълго…
Друг въпрос е: „Каква трябва да бъде старостта?” Отговорът безспорно е: „Спокойна, достойна, благородна, със сведени до минимум болки и страдания, със съхранено достойнство на стареещия до последната секунда, подарена от съдбата.” Впрочем, съхраняването на човешкото достойнство е основен момент, основна отправна точка, основен постулат при лечението, дори на хора, които са в края на живота. Всеки човек трябва да си отиде достойно от света, пощаден в своите и в очите на близките от унижението на болката и безсилието пред болестта. Същото важи и за отношението към възрастните хора. Така е по света – със съхраняването на достойнството на възрастния и болния човек. А у нас? У нас нещата са меко казано далеч от този постулат…
Много често в изкуството и в съзнанието на обикновения човек старостта се отъждествява със страдание, болка и безнадеждност. Тя, болката, е основен болестен симптом, основен симптом и на ревматичните болести, повечето от които се срещат в напредналата възраст и предопределя нелицеприятния облик на старостта. Римляните са казали: Sedaredolorumdevinumest! (Да се лекува болката е божествено!) И трябва ние, лекарите, да бъдем непримирими с болката, за да запазим човешкото достойнство на болния, дори, когато диагнозата е безнадеждна. За съжаление, не само при лечението на болката, но и при запазаването на човешкото достойнство на стария човек сме длъжници – не лекарите, обществото и тези, които определят неговия път – политиците на всички нива от изпълнителната, законодателната и всяка друга власт. Това изисква сериозна дисекция и преоценка на свършеното и най-вече на несвършеното в тази насока на всички звена, ангажирани в процеса, като се започне най-отгоре – от тези, които всяка сутрин минават под девиза: „Обединението прави силата” до последната брънка – изнемощелия човек стъпил на финалната права на живота. А задачата на всеки един от нас, е да им го напомняме, да искаме, да настояваме да не се забравят проблемите на възрастните хора, за да съхраним чуждото и своето достойнство на истински свободни хора, които могат да решават благородно своите и чуждите проблеми, да предопределят своята и чуждата съдба.
И, за да върна оптимизма от увода, ще завържа пак с цитат – с последните думи от документалния филм „Цената на дълголетието”, който заснехме по мой сценарий и режисура на Валентина Фиданова-Коларова, посветен на остеоартрозата – най-честата ревматична болест, честотата на която нараства с възрастта: „С философско прозрение бихме могли да кажем, че остаряваме, че се променяме, че се уморяваме, че се появяват болки и страдания, но те са резултат от дългия живот, те са цената, която плащаме за дълголетието, с което съдбата ни е дарила, за щастието да живеем дълго и да видим децата си и техните деца пораснали, реализирани, успели…”
