Боже мой!

“…Боже мой, Боже мой! Сбогом, мое море!

Дни, години – какво ни остава?

Както твоята пяна във шепата мре,

чезнат зависти, страсти и слава

И защо са ни те? Своя земен живот

ний тъй бързо хабим в суетене.

Дъх на сол, водорадли, черупки и йод

влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче

и в часовника вечен на Хронос

твоят пясък, море, все по-бързо тече

от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.

Тъкмо почнал, и ей го, изтече.

И не сбогом е туй, а панически вик

и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден

са изплаквали винаги тая

своя жажда и скръб през простора зелен,

виолетов и син до безкрая!

…      Укрепи ме, море, укроти ме, море,

над пространство и време разлято!

На въздушни етажи кръжи, без да спре,

вече първото щърково ято

и в мътглата – у-у-уу! – като горестен зов

се дочува на кораби воя.

Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!

Сбогом, вечност жадувана моя!”

Валери ПЕТРОВ