Нека препрочетем дядо Вазов:
Средство да нямаш врагове
“Преклонената главичка
остра сабя не сече” –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?
Както всички умни хора,
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.
На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.
Се е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.
За начала, убежденья
в препирни не влизам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.
Що е бяло, черно, сиво,
аз не знам – не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.
Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.
Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.
Завчера една плесница
аз изядох например
от един простак-бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!
Що вий мислите, че сторих?
Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видел.
По туй светът има право
тих човек да ме зове,
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.
Пловдив, 1882 г.
Да ви звучи съвременно?!…
