Ела, че притъмня и стана тежко,
пътеката остана без душа.
Защото няма истина без грешки.
Аз чакам сам, и страдам, и мълча.
Неволята от преданост настана,
от ревност – риска, от тъга – скръбта.
Изчезнаха словата, стана няма,
безкрила, охладена любовта.
Мълчах в едно жестоко постоянство,
в една неразрушима тишина.
Мълчах във празното пространство,
ужасно разредена тъмнина.
Защо тъй рано мръква над полето?
Къде потъват всички гласове?
Над мене – непробудени дървета,
край мене – онемели ветрове.
Павел МАТЕВ
