Всяка година България отбелязва гибелта на своя най-велик син.
Аз пък винаги си мисля едно и също: заслужаваме ли неговата саможертва?
Брат му Христо почива като хъш в Румъния. Другият брат – Петър, е Ботев четник. След разбиването на четата успява да се укрие и избягва в Русия, където се записва опълченец. Участва в епичните битки на Шипка. Тежко ранен, му ампутират десния крак. Връща се в родното Карлово сакат и недовиждащ. Навсякъде моли за някаква работа, но му отказват. Едва след намесата на Найден Геров го назначават стражар, но скоро (1881) умира като баща си – от туберкулоза.
Преди това нашата Пресвета Богородица Българска – Гина Караиванова – Кунчева, не издържала на мизерията, се хвърля в кладенец (януари 1878).
Председател на Комисията по изграждане днешния паметник на Левски в София е… х. Иванчо Хаджипенчович – да, да, същият, който, като член на Съдебния състав, приподписва смъртната му присъда… Той присвоява по-голямата част от даренията за паметника, вкл. и камъните…
Затова той дълго време не е изграден.
През 1907 г. карловци издигат първия паметник на своя велик съгражданин. Нито един от държавниците не идва на освещаването му.
През 1937 реставрират родната му къща и я обявяват за музей. Правителството забранява всенародните тържества по този повод…
Българското МОН изхвърли от учебниците на децата ни “Епопея на забравените” на Вазов (където е публикувано и, ако си спомняте, епичното му стихотворение “Левски”(както и “Обесването на Васил Левски” (последното стихотворение на Ботев, писано ок. 1875 г.).
Пари ли срамът челата ви, братя българи?!
