Беше преди 10 години. Извършвах прегледи в неговото село. Към 13 и 30 часа обслужих и последния пациент, затворих прозорците на лекарския кабинет, съблякох бялата си престилка и се приготвих да си тръгвам. В чакалнята видях около 60 годишен мъж, по-скоро среден на ръст отколкото едър, с нестабилна стойка и подпухнало лице. Беше прилично облечен, бръснат. Попитах го кога е дошъл.
-Току що-каза..
-А защо не ми се обадихте?
-Не успях да дойда навреме. Работното Ви време е изтекло и аз се опасявам, че мога да Ви обременя допълнително.
Виждах този пациент за първи път. Направи ми добро впечатление с неговата съобразителност. Той забеляза погледът ми към папката, която носеше най-вероятно с изследвания и епикризи, и притеснен побърза „да ме успокои”, че сега би могъл да си отиде, а утре да ме посети в градската поликлиника.
Заради какви ли не дребни и банални случаи съм оставал по няколко часа след изтичане на работното ми време, си казах, а него, видимо доста болен да оставя необслужен, това в никакъв случай няма да си го позволя. Помогнах му да се настани удобно на кушетката, а аз поех папката от ръцете му и застанах с нея пред лекарското бюро.Той почувства благосклонното ми отношение и, поуспокоен ми се довери да го прегледам и се запозная с изследванията му отразени в неговите епикризи. Само продължителният ми трудов стаж и професионален опит ме въздържаха да не ахна от изненада.
Установих, че през последните петнадесетина години, сякаш по някаква зловеща поръчка са го нападнали цяла енциклопедия от болести. Нямаше нито един орган или система без сериозно увреждане, особено пък що се касаеше за сърцето и белите му дробове. При разпита му не съобщи данни да е обременен фамилно. Водил е здравословен начин на живот и труд. Никога не е пушил нито пък е употребявал алкохол, наркотици или други вредни вещества. По професия е земеделски работник. Заедно със съпругата си се грижат за зеленчукова градина, домашен добитък и птици, без да се преуморяват. Явявал се е редовно на профилактични прегледи и при здравословни проблеми. Изпълнявал е назначаваното му лечение. Въпреки това, положителните резултати били все по-недостатъчни, временни и с всеки изминат ден продължавали да се влошават. Лекарите и другите здравни работници, както ме увери полагали грижи за него като за свой родител. Във всяка епикриза от десетките болници и реномирани клиники, където е лекуван многократно всеки път е имало заключение, че се изписва с подобрение, както впрочем и самият той се чувствал в сравнение с оплакванията му при постъпването.
Съпоставено обаче с подобренията при всяко от изписваният през миналите години, това подобрение било все в по-малка степен. Може би провежданото му до момента лечение не е имало никакъв смисъл, се питал понякога. Не, иначе не би живял дори 4-5 години, от началото на тежкото си заболяване, си отговарял, а не като сега, продължава да живее повече от 50 години от както е болен.
Характерно за неговото поведение е, че запазва самообладание независимо от лошото си здравно състояние. Не се оплаква пред другите, не хленчи, не иска да натоварва другите със своите проблеми. Това поведение запазва и през последните години, когато го приемат все по-често ту в една, ту в друга болница и клиника и изписан, престоява в къщи само за по един или два дни. И така до неизбежния съдбоносен случай, дал ми повод да напиша този тъжен разказ. В този последен ден от живота му, пациентът беше докаран още на следващия ден от поредното му изписване от клиниката където беше лекуван. Състоянието му беше изключително тежко. Въпреки това беше адекватен, съвсем наясно, за това което се случва и неблагоприятния край, който го очаква.
-Трябва веднага да те изпратим отново в клиниката, му казах.
-Не съм съгласен-отказа спокойно, но категорично. И добави: „Ще си отида в къщи при жена ми. И тя е болна” – Видът и тонът му изразяваха убеденост, че краят му е дошъл. А позоваването му на факта, че жена му е болна е, за да си спестим неискрения и болезнен и за двама ни въпрос, че все още може да му се помогне. Що се касае за здравословното състояние на съпругата му, беше само претекст. Аз я прегледах съвсем скоро. Нямаше никакви основания са безпокойство, беше „практически здрава”, каквото определението има в медицината за случаи като нейния.
С неописуема болка и душевно страдание, и двамата съзнавахме, че ни предстои раздяла завинаги, не като пациент и лекар, а защото той е решил твърдо, непоколебимо и в пълно съзнание и убеденост да напусне живота. С върховни усилия си дадохме вид, че нищо няма да се промени между нас и от утре отново ще се виждаме. Замина си. На следващия ден дойдоха негови близки да напиша съобщението му за смърт.
Д-р Берго Цонков.
