На 15 август православните християни отбелязваме Успение Богородично, смъртта на Пресветата Дева Мария.
През 2005 г. 15 август бе обявен от нас като Ден на Спасението. Получихме подкрепата на МЗ, МО, БЧК, синдикатите, “Мати Болгария”, ВМА. Нещо повече – през 2012 г. той бе официализиран от Министерския съвет (Решение 1039/20. 12. 2012 г.), с което България стана единствената страна в Европа, която почита своите сънародници, починали при спасяване на хора. Но това няма нищо общо с Успение Богородично.
Просто по едно съвпадение с Деня на Майката на Спасителя, в късния следобед на тази дата, през 1963 г. 26-годишният лекар на великотърновското село Стрелец д-р Стефан Черкезов спасява 47 души от катастрофиралия пламнал автобус, с който се връща от служебна командировка в Горна Оряховица, и почива от тежките си изгаряния. По създадената от нас традиция ежедневно на 15 август, точно в 12 ч., пред Паметника на медицинските чинове, загинали във войните (градинката пред ВМА) с 1-минутно мълчание почитаме паметта и подвига на д-р Черкезов, над 130-те известни ни лекари, 15 м. с. и всички останали българи, пожертвали се за други българи. Ще открием поклонението с химна на Деня на Спасението – “Ако си дал”, на Емил Димитров. Гвардейската музика отново ще изпълни химна на Република България и “Покойници, вий в други полк минахте”.
Ще припомним, че “Пирогов” е болницата с най-много колеги, почти всички – хирурзи, издъхнали от преизтощение и огромна отговорност непосредствено след извършване на тежки операции.
Надяваме се МЗ и УС на БЛС да призоват медиците от цялата страна да излязат точно в 12 ч. на 15 август пред своите лечебни заведения, за да сведат глави пред подвига на д-р Черкезов и останалите колеги и м. с., дали живота си за хората.
Съдбата…
Много пъти съм се питал защо съдбата е била толкова жестока към най-големия съсловен герой д-р Стефан Черкезов.
Защото той не би загинал, ако бе завършил една година по-рано, както е трябвало. Просто го късат на поправителния изпит по биология (в първи курс!) и трябва да повтаря. А не се е подготвил както трябва, защото цяло лято е работил на вършачката в родното си село Виноград, Великотърновско, за да събере пари за следването. Събрал е – за да повтори годината…
Седмица преди фаталната дата 15 август си купил моторетка. Дълго се чудел дали да отиде с нея на служебната командировка в Горна Оряховица, но се отказал, защото било пазарен ден и се страхувал, като още неопитен моторист, да не би да блъсне някого. Затова предпочел автобуса. Когато тя най-после свършила в късния следобед, автобусът вече бил препълнен; за доктора нямало място, но се примолил на шофьора да му позволи да се вози на степенката – защото сигурно го чакали пациенти в Здравната служба. Това забавило тръгването.
На излизане от Горна Оряховица, точно преди Бетоновия възел, някакъв камион излязъл оттам и се включил в шосето, без да спре на знака “Стоп”, отнемайки предимството на автобуса. Той се сблъскал с него точно в резервоара…
Взривната вълна изхвърлила лекаря в канавката. Нямало му нищо. Но като видял пламъците и чул виковете на ужасените пътници, без никакво колебание се хвърлил да им помага да излязат.
За нещастие, бил облечен в бяла найлонова риза, която се стопила от горещината по торса и му причинила обширните изгаряния. Надошли линейки от Горна Оряховица. Макар и най-обгорен от всички, д-р Черкезов товарел с носилка пострадалите хора. Предлагали му да го откарат, защото именно той бил най-обгорял, но той отклонявал.
Накрая, останал сам, тръгнал пеш към града. По пътя го пресрещнала линейка, която го откарала в хирургията. Едва влязъл в амбулаторията й, припаднал. Положили го на кушетка, а той казал на притичалите се лекари: “Колеги, оставете ме, аз ще умра. Гледайте другите пациенти.”
В ранната сутрин на следващия ден издъхнал в адски мъки, прошепвайки на ридаещата над главата му съпруга: “Кажи на татко, че ненапразно си е харчил парите за мен – аз станах Лекар!”
Сестра му Вера твърди, че лекарите в Горна Оряховица не му обърнали по-специално внимание; дори се държали грубо с близките му. Не знаем дали е вярно, но колко жалко, ако е било така…
Но нима в България има благодарност и признание за стореното добро?!