С доброто у човека все някак се гледаме като че ли изпод вежди и с крива усмивка. Усмивка на предпазливост, която може във всеки момент да се превърне в маска, гримаса, твърде рядко в приветливост и доверие. Дали пък като бай ни Ганя все си правим сметката – ако помагам на добрия (разбирай слабия), що ще кяря? Зер, нали келепир му е майката днеска във всичко? Защо да поглеждам встрани, че да видя там измъчената сянка на съвестта, която води за ръка самата справедливост, следвани от утехата, че хората (трябва да) се обичат като братя.
Уилфред Бърчет пръв се добрал до Хирошима след пускането в 8:15 часа на 6 август 1945 година на „малчугана“ – 50-килограмовото ядро от уран-235 с взривен еквивалент от около 13 килотона тротил от бомбардировача B-29 „Enola Gay“ (така се казвала майката на полковник Пол Тибетс – командир на ескадрилата!). Бърчет седнал сред отломките и на портативната машинка „Хермес-бейби“ започнал своя репортаж:
„Пиша това като предупреждение към света!“
Единственото, което си спомнял полковник Тибетс през този ден е, че във военната столова имало обилна вечеря, на която се насладил с чувството за добре свършена работа.
На 9 май „спектакълът“ се повтаря с Нагасаки!
Дали някой долавя днес стоновете на хилядите изпепелени, осакатени, бездомни и умиращи от радиацията хора? Дали някой приема като личио драмите на още десетките хиляди, които страдаха и измираха по-късно. Или свикнахме със „сентенцията“: Ако загине един човек, това е трагедия. Ако загинат хиляди, това е статистика!“
Атомната бомбата е подкрепяна от „свещени“ авторитети като Камю и Айнщайн – списъкът на подкрепящите е още по-смайващ и по-дълъг. Д-р Ваневар Буш играе водеща роля за получаването на подкрепата на Рузвелт и Стимсън за атомното оръжие, а и лорд Чъруел (бившият професор Линдеман), е личен съветник на Чърчил по научните въпроси. Когато новината за бомбата над Хирошима стига до президента Труман, докато се връща по море от Потсдамската конференция, той развълнувано възкликнал: „Това е най-великото нещо в историята!“
Уинстън Чърчил е възхитен, когато след успешните изпитания на атомните бомби му подават листа хартия с шифрованото послание: „Бебетата се родиха благополучно!“ А отрочетата на злото вече са пораснали! Наследниците на Великите кормчии – също! Звярът, който дреме у нас, също е настървен и очаква да бъде нахранен.
Днес грижата за подобни „бебета“ струва на човечеството 1 000 000 000 000 долара годишно, а според официални данни за изхранването на бедстващите по света са необходими около 100 милиарда. В същия този свят има десетки богопомазани, чиито капитали са далеч над тази сума, но продължават да трупат още и още. Може би защото лакомията е гладът на богатите, а съпричастността е мираж, измислен от безпочвени фантазьори?
Всяка човешка болка днес за бездушието и глупостта се превръща в бреме, в излишен придатък.
Но пука ли му на света? Дали пък „NecessaryEvil“, (англ. – „необходимото зло“) не се превръща в универсалното и дори „спасителното“ зло в зависимост от гледната точка? В училището все по-често по-силното и агресивно момче/момиче се налага над по-слабото; срещат се публични изблици на ярост заради битовизми – завист, недостатъчно внимание, предимство на пътя… поводи – под път и над път.
Човек? Това звучи подозрително!
Днес в отчайваща и потискаща градобитнина се превръща нашата мила татковина – от министри с купени дипломи, от късополи вакханки с единствена цел опраскване на всичко, що може да им осигури безоблачно безгрижие; от проводени да учат и специализират в чужбина по неведоми пътища номенклатурни левентчета с тарикатски обноски и манталитет на башибозук… Те всички отдавна са забравили цената на хляба!
Ние не сме светът, а сме само балканци. Ежедневно го доказваме, че сме корави български изпечени невъзпитаници, които съдим другите, а загърбваме в себе си свещената човечност и доброта. Гледаме световния сеир и се спотайваме многозначително – белким ни се разминат атентатите, кризата, простотията на ближния и неговата агресия, духовното и физическото изнасилване, несправедливостите и неравенствата… Ще да се измъкнем от Апокалипсиса на чуждата религия, глупост, жестокост, алчност…
И няма нужда да ходим далече за причините на атомизирането и капсулирането ни – на собствената ни самота. И махваме с ръка: нека всеки си гледа своята мъка и проблеми, от мен не може да се очаква да се нагърбя със световната болка, я!
Сред беднотията и отчаянието в моята бедна и опърпана България доброто може ли изобщо да покълне?
Горкият Питагор, поради що ли е произнесъл „Всичко е изгубено, ако лошите хора се взимат за пример, а добрите за подигравка.
Сещате ли се как онзи австрийски император подметнал иронично, че Моцарт употребявал твърде много ноти. Тук е мястото да напомним и отговора на Моцарт: „Много ноти, но нито една излишна!“
Как би прозвучала такава перифраза: толкова много добри хора и нито един излишен?!
Достойни хора има и те са сред нас. Хиляди, народ. Народи. И всеки съдбовно потребен! Най-добрите са нашите примери. Да ни свестяват! Да ни стъписват! Да ни отрезвяват! Да ни окуражават и вдъхновяват.
Дори да сме последните на този свят, сме длъжни да съберем сили и воля да продължим живота, да не допуснем и в душите ни да се случат Хирошими, да се научим да даряваме, да обичаме ближния като себе си – по повелението на небесата. Трябва да продължим живота, въпреки трудностите на живеенето. За да стигнем отвъд бездушието – онова, личното и общото, което хвърля бомби и генерира деенкато на злините. То ни облъчва с най-опасната радиация, тази на безучастието, на несъпричастието.
Спрат ли добрите хора да правят добро, светът е свършен!
Не сме единствените рицари на доброто и не сме сами, както ни говорят сенките на съмнението и скептицизма, но е вярно, че сама ръка и в Дунав не може да се умие…
Колкото и наивно да звучи – нека бъдем добри! Нека си помогнем!
Защото спасявайки ближния, въздигаме и спасяваме себе си!
(със съкращения)
