Това са думи на големия български хирург проф. Георги Златарски, когото всички наричахме Джо. Заяви ми ги с нескривано омерзение. Имаше предвид “Пирогов”, на който дълги години беше не само директор, но началник на IV Хирургична клиника.
Роден през 1932 г. в София, той говореше безупречно немски, английски и френски. (Чичо му е бележитият историк на българското Средновековие проф. Георги Златарски).
Завършва медицина през 1956 г. и е изпратен по разпределение в Белоградчик, където след само 2 години като ординатор става зав. Хирургичното отделение. През 1962 г. печели конкурс за асистент в “Пирогов”, но красивото старопланинско градче остава в сърцето му – там организира 10-тина поредни национални конгреси по ранева хирургия.
Невероятна личност – добряк, ингелигентен, колегиален, общителен. Член на Немското хирургическо дружество и на Европейската асоциация по спешна хирургия, председател на Българското хирургично дружество.
В “Пирогов” работи от 7 сутринта до късна вечер. Оперира, консултира, преподава, учи, напътства, ръководи.
Докато в един късен петъчен следобед, когато вече предчувства насладата от почивката в края на напрегнатата седмица, куриерката-чистачка му връчва заповед от новото ръководство (до един – назначавани от него на работа!) за пенсиониране. Без предварителен разговор, без едно кафе, без дори и думица на благодарност за всичко, което е вършил над 40 години без прекъсване…
Накъсва заповедта на малки парченца, взема си палтото и излиза завинаги от любимия си “Пирогов”.
И, наистина, до кончината си (2011), както се е зарекъл, прекрачвайки прага за последно, не стъпва повече там.
Но пък какъв разкошен некролог тогава му пусна ръководството; чак да се разплачеш…
ххх
Същите думи ми е казвал и друг незабравим и обаятелен професор – акад. Чудомир Начев; него пък всички наричахме Чудото.
Роден също в столицата, през 1936 г., специализирал кардиология във Великобритания (където го избират за член на Кралския колеж по медицина), Виена, Дюселдорф, Париж, за няколко години – и директор на Културния център във Витгенщайн, той се връща в Родината като ръководител на Катедрата по пропедевтика на вътрешните болести в Медицинска академия. Също както Джо беше живата емблема на “Пирогов”, така и Чудото пък беше живата емблема на “Александровска”; и също като Джо знаеше трите основни европейски езика. Да добавя, че и двамата бяха неистови родолюбци (не патрЕоти).
Не съм слушал по-обаятелен лектор от Чудото (ще добавя още двама – покойният професор по неврология Сашо Божинов и новият ректор на МУ – София акад. Лъчезар Трайков). Присъствал съм на почти всичките му над 100 съботни симпозиума – първоначално в Киносалона на ВМА, после в Големия салон на БАН. Бяха препълнени с публика; не само колеги. И когато на последния от тях (май 2005 г.) отбелязах, че има много уморен вид, ми призна: “Едва дишам.” Посъветвах го: “Тогава се откажи от тези сбирки.” Направо се обиди: “Че тогава за какво ми е тази титла “академик”? Само за некролога ли?”…
Това бяха последните думи, които чух от него. После узнах, че е заминал за Англия. И не се завърна…
Но да се върна към основната тема – безцеремонното отстраняване на заслужили хора.
Чудото не беше пожален. Отстраниха го от Катедрата по пропедевтика с мотива, че нямал специалност по вътрешни болести, а само по кардиология. Без да разговарят, с една занесена от чистачката заповед.
Скоро след това, на една вечеря, организирана от проф. Чирков, Чудото седна до мен и ми прошепна в ухото:
– Повече никога няма да стъпя в “Александровска”!
Беше приютен от д-р Димитър Димитров, тогавашния директор на УМБАЛ “Св. Анна”, като началник на тамошната Вътрешна клиника. И тук стана легендарен. Асистентите си правеха опити: когато чуеха гласа му в коридора, на хипертониците им падаше кръвното…
Има ли още лекари, които така благоприятно да въздействат на своите пациенти?!
Когато почина, предложих на Митко да назове Клиниката на името на Чудото, като сложи и табелка с барелефа му, непременно – в профил, с лулата в уста. Така и направи.
ххх
Стана реч за проф. Александър Чирков (Алекс), друга емблема в българската медицина. Той напусна удобната и охолна Германия и се върна в Родината, за да създаде модерната й кардиохирургия, извърши първата у нас и в Югоизточна Европа сърдечна трансплантация, изгради първата ни европейска болница, започна да строи нова до нея и, с присъщата си напористост, щеше да я завърши до година. И когато трябваше да се радва на плодовете на своя честен труд, без никакви обяснения го отстраниха. По същия начин – с писмо, занесено от чистачката…
ххх
Още примери? Само да искате.
Акад. Ташо Ташев, гастроентерологът, пионерът на нутриционизма у нас, завършил медицина във Франция, личен лекар на Георги Димитров.
Срещнах го в Центъра по хигиена. Изглеждаше огорчен. С очи го попитах какво е станало. Каза ми, че току-що се е върнал от конгрес в Стокхолм и на бюрото му го е чакала заповед за пенсионирането му. Тогава жените ги пенсионираха на 55 години, мъжете – на 60, професорите – на 65, а академиците – на 70. Бумагата била оставена там от ( познайте: чистачката. Подписана от акад. Малеев…
– Нямам нищо против; очаквах го – преди седмица ги навърших, тези седемдесе години. Но той, хем също е академик, лекар, гастроентеролог: нито ме повика в кабинета си да ми я връчи тази заповед, нито да изпием на изпроводяк едно кафе. Не може, не може така! Повече в този Център няма да стъпя!
ххх
Знам поне още два подобни случая. От това лято. Съвсем, съвсем “топли”, днешно време, в две големи софийски болници.
Някаква чиновничка в “Личен състав” или чистачката носи предизвестието за пенсиониране (или дори директната заповед за него!), в края на работното време в петъчния ден, и – ти беше дотук. Няма значение, че си отдал десетки години от живота си на това лечебно заведение. Не си ни нужен, оставаш без работа. Ако пък толкова ти се работи още – ами търси си някъде. От нас – Гуд бай!
Какво ново под слънцето, драги колеги, дами и господа?!
Тема за размисъл на министри, съсловни ръководители, Централна етична комисия…
