“Ог днес имам вече нови панталонки, в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки…”; кой не е чувал и пял тази игрива песничка по стихчето на Веса Паспалеева (1900 – 1980)?
Какво сме напъхали днес в джоба си – ние, с посребрелите коси? Семки – не, за да не ни изпадат протезите. Нито пък бонбонки, за да не хванем диабет. Стотинки – да, защото левчетата са кът. Но – задължително! – поне една маска. От 20-30 дни, една и съща. Защото трябва да “Мирише на джоб”, както казва един доцент, който неуморно обикаля ТВ-студиата.
Подхилквахме се в началото на годината, колчем станеше реч за “короната”: вирусът “хваща” само жълти хора; ние, белите, сме богопомазани, той не може да се прилепи за аксоните ни. “Ще ни отмине!”, заричаха се видни епидемиолози. “Кара се леко, с малко хрема и главоболие.”
И изведнъж – като избухна-а-а: стой, та гледай.
Какъв смях: смръзнахме се. Десетки, вече – стотици запазери лекари и сестри. Отиде си цялото семейство Вакльови. На 31 октомври и 1 ноември, Деня на будителите – общо 4 (четири!!) колеги се сбогуваха с Виделото, отнесени от “китайския вирус”, както го нарича Тръмп..
И се събудихме!!
Докога ще се вихри това торнадо и ще ни отнася като сламки?
През пролетта здравният министър-счетоводител разпореди всички позитивни над 65-годишни задължително да бъдат хоспитализирани, независимо от състоянието им. (Навремето Ангел Тодоров беше заповядал това за всички деца с температура; как се повтаря историята – като фарс; той беше бивш първи секретар на Партията в София и отбираше от медицина колкото и колегата си с тефтера).
