Аз помня смъртта на Сталин. Трябва да е било на самия 5 март 1953, когато най-каменното сърце на Вселената е спряло да бие или ден-два по-късно. Нямах и 5 годинки. Майка ме поведе към центъра на Ямбол. Обикновено – весела, приказлива, сега вървеше смръщена, пребледняла, с наведена глава, не поглеждаше встрани и ме стискаше здраво за ръката. Никога досега не я бях виждал толкова сериозна, чак ме плашеше.
Площадът също се казваше “Сталин” (както и читалището, и единственото ни кино); беше препълнен със смълчани хора, на които някой внезапно зверски изкрещя: “На колене!”
Тутак-си всички се сгънаха. Виждаха се само хиляди сведени гърбове, чуваше се и хлипане; във въздуха тегнеше такава скръб и безнадеждност, че се уплаших и разплаках.
Вече пораснал, споделих преживяването с майка. Тя се учуди, че тези детайли са се врязали в паметта ми. Призна ми защо е ходела толкова сериозна: ние сме от т. нар. “буржоа” – с национализирани имоти (хотел, магазин, книжарница), най-важното – брат ѝ беше въдворен в Белене (той се върна след 3 години, цял скелет)… Добре знаела, че агентите на ДС зорко следят за весели хора в този ден, когато всички задължително трябва да показват само печал и траур; “Усещах как се взираха в лицето ми; непременно трябваше да бъда мрачна и унила, както всички…”
Тогава и радостта, и мъката бяха по заповед.
В училище ни набиваха в главиците, че Ленин и чичко Сталин са най-човечните на земята; те са обичали децата и са се борели за тяхното щастие.
14-15-годишен, успях да се добера до малкото книжле, почти брошура “Един ден на Иван Денисович” на непознат руски автор – Ал. Солженицин. На един дъх изгълтах тъничките, но толкова страшни странички; накрая бях като вцепенен. Нима е възможно да е имало подобни концлагери, като фашистките, и във великия братски Съветски съюз; че нали там всички са свободни и щастливи?! След Десети ноември прочетох трилогията на Дмитри Волкогонов “Триумф и падение” и, разбира се, до дъно разтърсилата ме “Архипелаг ГУЛАГ”, която дотогава задължително трябваше да се ругае и отрича като клеветническа.
Това беше второто погребение на Сталин. В душата ми. Разбрах какъв невероятен, необятно мащабен, световен Гений е, действително – но на Злото.
В тази моя книга споделям повече или по-малко познати факти от живота и делата на Стопанина, през погледа на лекаря-публицист и, може да се каже – почти негов съвременник, макар че тогава съм бил само дете.
Ще си позволя да опиша потресаещите апокалиптични деяния и на Неговия предшественик Ленин и обкръжението им от десетки откровени главорези; ГУЛАГ, ЧК/НКВД; разкулачването, разселването на цели народи; кошмарният Голодомор; месомелачката на Великата Отечествена война, СМЕРШ, зловещия Берия и главорезите му.
И накрая да се помолим Господу:
Никога вече!!
/Предговор на подготвена за печат книга/
