“Ръцете ти, единствено виновни
за пламъка изгарящ помежду ни…”
Винаги си спомнях за тази песен на Лили, когато срещах моите пациенти – съпрузите Веско и Катето по улиците на южния ямболски квартал “Каргона”, на който бях участъковият лекар. Неизменно ходеха хванати за ръце, като деца. Това показване на близост бе непривично за тукашните хора, предимно работници; дори и семейните вървяха отдалечени; нерядко – мъжът пред жената, както е по турските села.
Веднъж Веско купил топли банички за закуска и приближавайки двора, под чиято лозница се суетяла жена му, отдалеч ѝ подвикнал:
– Катя, мила.
– Какво, мили?
– Бюрек, мила.
– Мерси, мили.
Този непривичен за примитивите диалог бил дочут от местен зевзек и той бързо го разпространил из целия “Каргон”; употребяваха го под път и над път и гръмовито се кискаха. Нежността и уважението към жената тук се приемаше за слабост на мъжа; той трябваше да бъде груб, суров или поне безразличен към нея.
Малко преди да напусна Ямбол, дъщеря им ми звънна в кабинета и ме помоли, някак смутено, да ги посетя. С удоволствие тръгнах към дома на тези вечно влюбени.
Заварих ги на масата; тъкмо им бе насипала мусака за обяд.
Не ме поздравиха, не ме и погледнаха. Бяха заети единствено с яденето; лакомо мляскаха и сумтяха, досущ прасета. И току някой присягаше към другата чиния, да си отсипе; тогава взаимно се хапеха по ръцете… Тези, същите ръце, с които допреди няколко месеца така влюбено и нежно се държаха!
– Така са по цял ден… – изпъшка дъщерята.
Нямаше нужда да ги преглеждам.
Алцхаймер – тази жестока коварна болест, дето не сърби, нито боли, но унищожава мозъка и прави хората животни.
Господи, Боже мой, ако Те има на Небето, чуй молитвата ми:
Прати ми, ако искаш, и най-тежката болест; грабни ме изведнъж при Тебе, когато ми дойде времето –
само не ми отнемай ума.
И Любовта, Боже мили, и Любовта!
Защото само тя остана да ни крепи в този враждебен, самопогубващ се Бял Свят.
