Оплака ми се мой пациент от южния квартал на Ямбол – Каргона; Минчо, добър майстор-тенекеджия.
Извикала го една млада булка да извърши ремонт на покрива, докато мъжът ѝ плавал с кораб в океана.
Работата се оказала доста обемна и тежка за сам човек: смяна на улуци, пренареждане на керемиди, изправяне на комини; купувал и мъкнел материалите, няколко дни чукал и подмазвал. По време на почивките женичката го канела на обяд в кухнята; оттам – в спалнята, където пак правел същото, този път – на нея…
Дошло време за разплащането. Мило му се усмихнала:
– Като си дойде Симчо от плаването…
Върнали се моряците. След ден-два Минчо се завъртял пред дома им, като куче край касапница.
Излязла булката, смръщена, нагрочена, цял градоносен облак:
– Какво има, майсторе?
– Че… такова… парите – запелтечил той. – За труда ми, за ламарината, улуците, хоросана.
– Ама аз нали ти платих?! Забравил ли си? Ама, че нахалник. Спри да ме тормозиш. Или искаш да извикам Минчо? – креснала му тя, връцнала се и си влязла в къщата.
Минчо всеки го знае в Каргона: юмруците му са като чукове…
Кой ли тогава е баш-майсторът?
