С него бяхме състуденти, в една и съща група. Беше от пазардишкото село Ракитово. Висок, светъл, синеок. И добър, добър, чак до невероятност – с една тиха топла усмивка, която отправяше дори и към злобарите. Редовно слушахме любимите си Бийтълс. Няколко пъти съм му гостувал – гостоприемно планинско семейство; баща му беше коларо-железар, буквално с пот на челото си изкарваше прехраната, но не лишаваше сина си от нищо.
Дипломирахме се, после всеки тръгна по пътя си.
Отиде във Велинград. Там се задоми за колежката-стоматолог д-р Нели Дремалова – и тя стройна, руса и хубава като него. Взеха се по любов. Създадоха и отгледаха две дечица, момче и момиче. Напълни се хубавата им къща с радост и уют.
Беше най-търсеният интернист и ОПЛ на Велинград, с най-голямата практика. Лекуваше хората и се радваше на обичта им. Докато… го връхлетя нещастието: рак… Две години отчаяно се бори с него. Уви, болестта понякога наистина е неумолима. Особено към тези, които са я прогонвали от другите.
Ден преди да склопи очи, превъзмогнал силните болки и промълвил на жена си:
“Всичко е ясно: аз си отивам… Колкото ми е било писано – толкова… Изживял съм си дните – и това е. Предай кабинета и цялото му оборудване, заедно със списъка на записалите се при мен хора, на колегата… (ще спестим името му, бел. Т. Н.). Трябва да му помогнем – той има най-голяма нужда: детенцето му е болно.”
Какво благородство, каква сила на духа: в последните си часове да мислиш за друг човек и за семейството му!!
Този мъж, лекар и колега се казваше д-р Методи Ананиев.
В края на м. април се навършват 4 години от достойната му смърт.
Беше на 60.
Защо ако не МЦ – Велинград, поне кабинетът му там да не носи неговото почтено име?!
