Стонът на най-великия син на нашето Отечество – “Народе????”, изписан с явна болка на стр. 115 от свещеното му Тефтерче, би трябвало да разкъса всяко българско сърце. Мисля, че е крайно време да я перифразираме на: “Писателю????”
Защото нагазихме във времената-тресавище на натрапваните ни противочовешки насоки глобализация и неолиберализъм, които погубно завладяват света и са на път напълно да изкоренят генетичното чувство за родова и национална принадлежност, превръщайки хората в самоцелни, безлични и примитивни потребители на стоки и услуги, направлявани по електронен път.
Нашето МОН успя да изкорени понятието “турско робство” и да го обяви за присъствие, дори направо – за съжителстване, сякаш не е имало поголовни кланета и изтребления на народа ни, масови изнасилвания на дъщерите ни, отнемане на мъжки рожби за еничари (в учебниците по история е обявено, че майките с радост са ги давали, за да им осигурят добър живот и военно кариерно развитие…); изхвърлен е народният поплак “Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”; няма я великата “История славяноболгарская”, поставила началото на Възраждането; вазовите “Аз съм българче” (защо не е написал “Аз съм европейче”, по-добре би било – “Аз съм Третополовче”); най-българската книга “Записки по българските въстания”, вдъхновените чинтулови песни; от немай-къде са отпечатани само 2-3 стихотворения на Войводата наш любим.
В пълен ход върви стимулираното от чужди фондации опростачване, обезбългаряване, отродяване и смазване на Духа и Родолюбието чрез чалга, наркотици (заловените дрогирани шофьори изобщо не биват наказвани, вместо незабавно да им конфискуват автомобилите, както нееднократно сме предлагали), агресивността (всеки ден сайтовете съобщават за побоища в училищата). Съвсем не е случайно, че от кориците на тетрадките ни гледат образите не на нашите борци за свобода, както е било преди десетилетия, а напомпаните със силикон чалгаджийки.
Обезпокоително голяма част от младите българи не знаят по какъв повод честваме 3 март и отбелязваме 19 февруари, да не говорим – какво се е случало на 6 или 22 септември; за някои Левски е само име на отбор.
Родина, родолюбие, Отечество – станаха едва ли не мръсни думи, а произнасянето им явно се възприема като слабост, противоречаща на “евроатлантическите ценности”, защото политиците и държавниците ни явно се срамуват от тях и никога не ги изричат, дори и във фалшивите си предиз- борни послания.
Един от нашите най-светли документи – Тефтерчето на Левски е изпълнено с почерка на Апостола, със стриктно записвани сметки, макар да не е имал Контролна комисия и никой да не му го е искал отчет: къде е пил кафе, колко маслинки си е купил, къде е нощувал. Записал си е и някои народни рецепти, вероятно продиктувани му от отец Матей Преображенски – Миткалото. Явно го е измъчвал зъбобол, а също – и аритмии (нищо чудно – при огромното му пренапрежение):
“За зъби: от трънка корен, 3 драма стипца, 1 чаша фасулкова вода, 1 чаша ракия, па се търи в ново гърне да врат. После (в)земи 3 камъчета бели да нагорещиш в огъня, па ги пусни в гърнето. Тогава зини над гърнето да върви парата в устата, че като поизстине водата, (в)земи няколко пъти. Ако ли е един зъб да боли и той да е кух, тогава (в)земи киреч негасен и малко катран и барут, па ги омеси. После (в)земи малко памук, че запуши на дупката отгоре.”
“Сърце, дето прияда като живо: (в)земи в устата си сол и като се напълнят устата със солена плюнка, тури после в устата и малко балсама, че преглътни!”
На стр. 21-22 има записан стихотворен опит, без край, но подреден в куплет:
“Искам, мамо,/да те видя/ и вси мили/ у дома,/ но знамето ме/ не оставя./ До кога ли ще мога,/ докога?) Сбогом, мила,/кой знай дали/ щеш ме види/ вече жив./ Но драга, не щеш ме забрави/, ако падна аз убит./ Сал за тебе/ мисля, мамо,/и се готвя за боя./ Пред вразите ни,/ лице в лице,/ във кръв щесе/ облея. Сбогом, мила,/ кой знай дали… (тук стихотворният опит прекъсва, Т. Н.).На стр. 39-45 е праписал почти изцяло ботевото “На прощаване”, с блестящата му поанта, която несъмнено много му е харесала:
“Аз може млад да загина.
Но стига ми тази награда
да каже нявга народа:
Умря, сиромах, за правда,
за правда и за свобода.”
И изпълнява завета на Ботев. Също, както и самият поет.
Следват дълги-предълги и най-подробни описания на десетки покупки и харчове, като стриктно посочва и грошовете, които е наброил:
“В Плевен изпроводяк кафе и други дребни – 5”; “за небет шекер за кашлица – 2 1/2”; “салеп пих, почерпих и къщните хора – 2,10”; “за книги, пера, игли – 5”; “бръснати – 2″; за чифте копчета за риза – 4”; “пликове – 3”; “гребен за мене – 2 1/2″; маслини и рапон – 3” (това ли му е била вечерята – маслинки и ряпа??, Т. Н.); “за шекер – 4”; “за яйца – 4 1/2″; игли за шев – 0,20″; за боза – 0,30″; на кожухарът за балтонът ми – 10”; “за шекер с кафе – 5”; “В Тряна за ечемик на коня – 12”.
Къде днес има подобна отчетност на народната пара?! Особено тъжна е последната, 120 стр. на Тефтерчето:
“В Букурещ – 1870 почина брат ми Христю на 9-ий април часа по 11 1/2 европейски през денят. Успокои се капитан Иван от Търново между Братаница и Ортаконак в Коджа Юрт между Тетевени и Злтица на 1867.”
Този капитан Иван е от четниците на Панайот Хитов, чийто знаменосец е Дякона. Защо той го споменава тук, не е ясно – може би е навестил съзнанието му, когато е оплаквал брат си.
И двамата братя на Апостола – Петър и Христо, са поборници като него. Баща им, карловецът Иван Кунчев е бояджия и гайтанджия; умира твърде млад, едва 43-годишен, от туберкулоза (1851), оставяйки тях и дъщерите си, още деца – сирачета в ръцете на майка им Гина Караивонаво – Кунчева.
Тя е родена в Сопот (1805). Ражда 5 деца: Васил, Петър, Мария (умира едва 6-годишна), Христо и Яна. Петър е голям герой. Ботев четник, след разбиването им съумява да се укрие в София, оттам съумява да избяга в Русия, в самото навечерие на войната. Записва се опълченец, участва в епичните боеве на Шипка, където е ранен в главата, гърдите и крака. Успяват да го проводят до Харковската военна болница, където му ампутират гангренясалия десен крак, за да не умре от сепсис.
Връща се в родното Карлово куц и недовиждащ. Най-накрая, по настояване на Найден Геров, му дават работа като градски стражар, но вече е късно: през 1881 г. издъхва като баща си от болестта на сиромасите – тубиркулоза. Така братята не оставят потомство. Единствена Яна се задомява и ражда 3 деца – Гина,
София и Елена. Гина, българската св. Богородица, изпаднала в мизерия и отчаяние, злощастна и самотна, умира през м. януари 1878 г., в самото навечерие на Сан-Стефанския мирен договор, хвърляйки се в кладенеца…
И точно тук трябва да зададем на т. нар. Български държавници и политици онзи страшен вик-въпрос на Левски, с 4-те забити като ножове в сърцата ни въпросителни, които винаги трябва да раздират душите ни:
“Народе????”
Да си го зададем, перифразиран, и на самите нас:
“Писателю????”…
Как ще му отговорим?
