Предговор
Лекарят и Любовта са неразривно свързани, защото Бялата професия е вплетена с най-светлото и силно човешко чувство. На тази тема съм писал и публикувал много страници – разкази, статии, интервюта; както и няколко книги – “222 любовни лекарски истории”, “111 нови любовни лекарски истории”, “За сърцата, що се любят”, “Убийте Отело!”, “Джобен гид за любовта и секса”, “Нощна птица”, “Небесното избухване” и пр.
“Любовта е силна като Смъртта!”, пише в Книга “Песен на песните” (смята се, че неин автор е самият Соломон) от Стария Завет на Библията.
В негово потвърждение си позволявам накратко да поднеса 45 къси разказа, нови или преработени публикувани, по действителни случки – любовни лекарски истории от живота, на които съм бил свидетел или са ми разказвани от колеги. Някои са свързани и с Последното Издихание – не за да плаша някого, а да напомня, че в един незнаен, отреден от Бога само за нас Ден, и ние ще го отроним. “Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда”, гласи знаменитият каменен надпис на Чъргубиля Мостич.
“Ах, до люлката детска
така близо бил гроба.
Откъде тази завист?
И защо – тази злоба?”, казва Валери Петров (д-р Нисим Меворах). Само лекар може да мисли така.
Откъде и защо, наистина? Колкото и да се пазиш,, да живееш здравословно и да се залъгваш, че така бягаш от болестите, някоя от тях рано или късно, все някога ще те намери, дори и без видима причина, ще те сграбчи и непременно изведе от Виделото – това е неизбежната участ на всеки, който се е появил на Белия Свят: още с първата глътка въздух и изплакване Животът ни е връчил смъртна присъда, без право на обжалване.. .
Затова човек трябва да коленичи само пред Бога и Майката на Децата си. Но, също – и пред Любовта! Защото и Господ, и Тя са тяхното Начало. А и нали Бог е Любов? Нека не прозвучи богохулно – но Те са равни!
Затова – обичайте,
Обичайте,
ОБИЧАЙТЕ!
И, дай, Боже, да ви обичат и вас!
Да, времената са тежки, враждебни, настръхнали, избухват войни след войни, черни облаци се сгъстяват над Майката-Земя; задава се апокалипсис – дори и ядрен! – за цялото Човечество, който ще го унищожи завинаги.
“Красотата ще спаси света!”, е казал Достоевски.
Защо е пропуснал Любовта? Ние пък да я упоменем в следващите страници. Защото нашето кредо е – Човеколюбие! Благодаря ви, че ми се доверихте. Тази, която бе родила Децата му.
Грозното момиче
Мончо го докараха в хирургията в много тежко състояние: дифузен перитонит вследствие закъсняло диагностициране на перфорирал апендицит. Беше лято, бях дежурен по болница; повечето хирурзи бяха по морето, та влязох да асистирам на д-р Васил Ковачев. Той извърши операцията блестящо, но предстоеше продължително възстановяване.
На другия ден в кабинета му дойде някаква невзрачна, направо грозновата девойка. Плахо то попита за Мончо и поиска да ѝ разреши да се грижи за него.
– Не може, имаме си санитарки – отказа ѝ той.
– Но ние трябва да го спасим!! – извика момичето с такава непоколебима сила, че д-р Ковачев благо се позасмя и ѝ разреши.
Момъкът се съвземаше много бавно и трудно. То беше неотлъчно край главата му. Нощем дремеше на един разкривен стол и при всеки негов стон скачаше да му мокри устните или да му намества подлогата. Придоби по-измъчен вид и от човека си. “Болен ли си или болен си гледал?”, колко е вярна поговорката. Но Любовта винаги налива сили на обсебения от нея.
Накрая го изписахме – отслабнал, немощен, но – жив, жив! Пристъпваше неуверено, залитайки, а девойчето, дребничкото му врабче, го придържаше с трогателна нежност и преданост, а очите ѝ блестяха като Зорницата на разсъмване.
Минаха години, напуснах Ямбол и отидох да работя като журналист в София. Веднъж се върнах за ден-два да навестя родителите си, когато по тротоара срещу мен изневиделица изникна същото това момиче. Като ме видя, се сепна и понечи да се върне.
– Чакай, чакай – спрях я аз. – Къде бягаш? Какво стана с Мончо?
– Не знам, докторе – смутено прошепна малката.
– Ама не се ли оженихте?
– Не, докторе. Той отиде при друга.
– Как така – “при друга”? Но ти фактически му спаси живота! Що за неблагодарност? – възмутих се аз.
– Нищо, докторе, няма значение – каза гордо тя и очите ѝ в миг засияха в някаква – стори ми се божествена! – небесна светлина: – Нали оживя!!
И смирено отмина. Оттогава дори и в мислите си не наричам някоя жена грозна.
Любов, Любов, само Ти правиш хората прекрасни!
