Отиде си доц. Донка Стефанова, синонимът на българската фтизиатрия.
Блага, хрисима, възпитана. Винаги усмихната и готова да помага, да се раздава всекиму. Обичаше да се смее (без да се присмива) над хорските слабости. От нея знам случай за размисъл на тема: колко жалки понякога са лишените от постовете си диктатори.
“Всичко да си в България, само паднал от власт да не си”, казваше непрежалимият Марко Семов. Имаше предвид Милко Балев, дясната ръка на Живков, своего рода Берия за Сталин, макар че мащабите им са несъизмерими. Когато се върнал в Троян, никой по улиците не му казвал и “Добър ден”, докато само преди седмици се изпреварвали да го приветстват.
Когато дойде Десети ноември, всевластният аятолах на българското здравеопазване Малеев, който с необяснимо за интелекта си удоволствие мачкаше и унижаваше хората като мравки, също трябваше да се прости с постовете си, а мастодонтът му Медицинска Академия се сгромоляса. По цял ден стоял вкъщи и не смеел да излиза; говореше се, че дори често плачел…
Издъхнал проф. Дочо Дочев, негов приятел (ако той можеше да има приятели), зам.-председател на академията, зав. Катедрата по клинична лаборатория. Със специален рейс отвели на погребението в “Малашевци” 20-тина колеги, сред тях – и Мале-Мале-Малеев, както му викахме всички. Седнал, може би – нарочно, на първата седалка до вратата. Холата влизали, извръщайки глави, дори не го поздравявали – него, от когото доскоро трепереха дори само като му чуят името. И аятолахът все повече се свивал в балтона си…
Когато се върнали от гробището в София, пръв се измъкнал от автобуса и заситнил към дома си, сгушил глава във вдигнатата яка, без да си вземе довиждане. Пък и дали някой щял да му отговори…
“Като се изкачваш на върха, не забравяй, че пак ще срещнаш хората, с които се разминаваш, когато слизаш…”, гласи китайска мъдрост.
Сик транзит глория мунди (Така отминава световната слава), казват пък римляните…
