Един от нашите най-известни хирурзи – проф. Тодор Тодоров (дълги години успешно ръководил Клиниките по хирургия във ВМИ – Варна и МВР-болница – София) издаде книги с къси разкази, разбира се – с теми предимно от възхитителния му професионален път.
Още с първия от тях – “Началото”, виждаме колегата като млад, току-що дипломирал се лекар, изпратен по разпределение в някакво непознато село, където го чакат още от… автобуса и го повеждат, заедно с куфара му, към тежък случай (жена с инсулт). Да, така започвахме навремето: без глезотии, без озъртане за чужбина, без непредвидени спънки от монополната Здравна каса и безкрайно оплетени бездарни нормативни документи, без направления и клинични пътеки. Единствената ни пътека беше към Душата на Пациента.
Редят се, един след друг, десетки случаи от пребогатата практика на професора, препълнени с болка, страдание, милосърдие и Човещина. На много места има даже и споделен казустичен опит. Да си припомним трудната диагноза с жената, поддържаща висока необяснима температура и с анкилозирала лакетна става. Съвсем младият лекар съобразява, че тя вероятно се е повредила от прекаран в миналото туберкулозен артрит, който сега е преминал в туберкулозен менингит, което се и потвърждава по-късно в болницата! Кой от нас би се сетил за подобна вероятност и поставил диагноза без дълги изследвания и налучквания, само посредством златните правила на пропедевтиката? Стига обаче да ги познаваш (а и в университета да са те обучавали добре на тях…)
Да, Лекар се става трудно, а се доказва в живота още по-трудно. За това са нужни много натрупани знания, наблюдателност, милосърдие. И Сърце на Лекар.
Проф. Тодор Тодоров, вече пенсионер, е сред все по-намаляващите високостойностни български Лекари, последните мохикани на Хуманната Медицина.
Бог да им дава крепко здраве и дълъг живот! Защото те го заслужават, заедно с нашето искрено уважение, признателност и обич.
