Вече двама колеги ни се обадиха по телефона с еднакви оплаквания: лежали в болница и никой не им обърнал никакво внимание. Единият – хипертоник, с преходни нарушения на мозъчното кръвообращение. Приели го в Неврологично отделение. Вярно, преливали му 2-3 дни банки със съдоразширяващо средство. Но нито веднъж – за 5 дни! – нито веднъж, повтаряме! – лекар не е открехнал вратата да го види поне през процепа ѝ. Идвали само сестрата и санитарката. Нито веднъж, пак повтаряме – нито веднъж! – не му е било премерено кръвното налягане… А е хипертоник, със съдови спазми, в прединсултно състояние. И, при това – лекар, лекар!!
Другият колега, възрастен хирург, ни се оплака, че след операцията бил трудно подвижен. Дошла сестрата, донесла му подноса с обяда. И го оставила далеч от него. Помолил я да го доближи, за да може да си хапне. Отговорът бил смразяващ: “За 350 лв заплата – толкова работа…” И спокойно си излязла…
Да, заплащането на медицинския персонал у нас – и на лекарите, и на сестрите – е унизително, ужасно ниско, което е убийствено за националната ни сигурност, защото те изтичат масово в чужбина! Едва ли някой друг е писал повече от нас по този въпрос!!
Но къде останаха милосърдието, човеколюбието, грижата за болния човек, за Пациента – който, както казваше татко Хипократ, е “рес сакра” (“свещена вещ”)?
И, още:
Колеги, къде остана и колегиалността?! Нали един ден всички ние също ще бъдем пациенти? Тогава?…
