Когато пишех “Книга за българските хирурзи”, проф. Георги Златарски, когото всички наричахме ласкаво и с любов “Джо”, се съгласи да бъде неин консултант. Прие ме вкъщи. Колко мъдрост, благородство и старо злато имаше в думите му!
Почтен и забавен, често цитираше своите учители и колеги, като никога не си присвояваше чужди мисли, а посочваше автора им. Любима му бе сентенцията на неговия учител проф. Алберт Луканов: “Медицината се дели на две области: хирургия и всичко останало (ах, това вечно, но подплатено с дела основателно самочувствие на хирурзите!, бел. Т. Н.), а хирургията също се дели на две – спешна и всичко останало.”
Проф. Златарски добави: “Необходим е дългогодишен опит, придобит от всички часове на денонощието, необходими са познаването на книгите от хирургичната класика, преки контакти и наблюдение на големите колеги в операционната зала, болничните зали и аудиторията, за да се убедим в истинността на това наблюдение. Спешната хирургия трябва да владее съзнанието и всички възможности на истинския хирург. Цената не е в безсънните нощи и постоянната готовност, а в способността за бърза концентрация, ориентация и самостоятелна адекватна активност. В условията на спешност хирургът трябва максимално бързо да взема решения и да може сам да се справя с всичко.
“Спешната помощ е мъка и достойнство, тя обединява истинските лекари”, е казал Мерл д’Обинье. Колко ясно, точно и… задължаващо!
Спешната хирургия не е само операцията. Нещо повече, не всичко в спешната хирургия изисква оперативно лечение в момента. Налага се активно наблюдение с цел проследяване развитието на клиничната картина (към подобрение или към влошаване); а ако е към влошаване – дали е настъпил моментът за операция. Обаче никакви лабораторни и образни изследвания, никакви компютри не могат да заменят снемането на анамнезата (разпитването), огледа, палпацията, перкусията и аускултацията – тези исконни пропедевтични методи за диагностика, извършвани през определен интервал.
Клиницистът-хирург сам ще може да долови настъпващите промени, които да го насочат към “пушка при нозе” или “пушка в ръце” (друг любим израз на проф. Луканов).
Три са основните големи заболявания, които обхващат разнообразната палитра на спешната хирургия: перитонитът, илеусът и съчетаната травма. “В хирургията се умира или от гной или от кръвозагуба”, казваше проф. Луканов.
Перитонитът е водещата патология в спешната хирургия (по начало той е едно от най-тежките заболявания); затова и ще си позволя да допълня моя учител-професор: спешната хирургия също се дели на две – на перитонит и всичко останало.
Той подчертаваше още, че в спешността има “йерархия” – първо трябва да се оперира най-тежкото, при това – по най-радикалния начин.
Основното правило при пострадали с тежка съчетана травма е спазването на известен ред при болните:
Абсолютен приоритет имат пациентите с дихателни и сърдечно-съдови нарушения, с тежки външни и вътрешни хеморагии;
След тях се обръща внимание на пострадалите с коремни наранявания и вътрекоремни хеморагии, шок, черепно-мозъчни и гръбначно-мозъчни наранявания;
Следват болните с водеща увреда на периферни съдове, ръце и крака и др.
При илеуса патологичните процеси рядко съответстват на клиничната картина. Аускултацията на чревната перисталтика при него е толкова важна, колкото аускултацията на сърцето – за кардиолога. При тънкочревния илеус клиничната картина е по-драматична, а при дебелочревния – по-тежка. Страшното явление при това страдание са не перитонитът или механичната пречка, а раздутите, с нарушена перисталтика чревни гънки.
Никога не се радвам на налични газове и фекалии през първия следоперативен ден.
Всяка операция в спешната хирургия трябва да бъде радикална, а не палиативна.
Колкото по-ненужна е операцията, толкова по-тежък е следоперативният период; той е толкова по-гладък, колкото операцията е по-радикална.
В спешната хирургия е много по-лесно да се оперира, отколкото – да се изчаква.
Няма тежко състояние, има неподготвени болни.”
Това чух от проф. Георги Златарски.
За себе си категорично отказа да говори – нещо непривично за хирурзите. Жалко, защото през над 40-те си години работа той несъмнено е имал десетки драматични спешни или планови оперативни случаи, които биха били интересни за читателя и поучителни за колегите. Не се обиждам, не настоявам повече.
Какво пък – и без излишни приказки всички колеги знаят, че той бе един от най-блестящите хирурзи, които България някога е имала, мъдър и успешен учител на безкрайно много ученици и последователи.
Милият Джо, той бе толкова тих и скромен, един от последните мохикани на чистата безкористна Любов към Пациента – едно все по-рядко срещано достойнство, вече изчезващо под смазващия напор на проклетите клинични пътеки, регулативни стандарти и безброй административни задължения. Няма хирург, който да не обичаше този човек.
Почина през миналия месец на 79. Изпратиха го над 700 души, почти всичките – хирурзи. За пръв път виждах толкова много корави мъже да коленичат пред тленните останки и безутешно да плачат. Хората, които тези достойни наши сънародници са спасявали, сигурно вкупом са стотици хиляди. Дори и само това би трябвало да пришпори репортерите.
Никоя българска медия не реагира. Отсъстваха и т. нар. “държавни мъже”. Ако погребваха някоя мутра, олигарх или наркобос, нямаше да можем да се разминем от камери и фотоапарати. Щяха да снемат в едър план другите мутри, изнасящи ковчега, мутресите им, колите им, златните вериги по вратовете им; вестниците щяха да им посветят цели страници, телевизиите – дълги репортажи. Емблемата на българската спешна хирургия явно не представляваше никакъв интерес за всички тях.
О, бездуховно българско общество, ти така и не разбра колко много, колко безнадеждно си осиротяло.
