Аз съм Галя Кавалджийска. Медсестра на д-р Ганчо Куроедов. От здравната мрежа. Звучи като рибка в рибарска мрежа. Ама не златната рибка.
Мрежата пък е оплелела българския електорат и го тегли както пасаж хамсии към траулера. Те се радват, че ще ги повозят без пари и ще видят слънцето, ама горе, като ги изтеглят, ги чака фризерът… Оттам пътят им към трапезата на лакомниците е кратък.
Нали има и такъв вестник – “Лакомник”. Голям тираж, българите го купуват трескаво, както едно време се редяха на опашка за “Поглед”. Чунким имат какво да готвят. Хладилниците им са празни-опразнени, сякаш през тях е минала прахосмукачка “Тайфун”.
И душите им – също. Днес идеалът на българите е само един: салатка с ракийка, мачовете от нагласеното родно първенство и чалга на издутите тонколони. И ако може – да преметнат някой, да го излъжат, далаверка да падне. И нали се смятат за мачовците на Балканите – да си имат нещо меко и покорно под ръчичките, да си го месят като тесто… Ох, бабачко! Кеф!
Лекарите, а и пациентите много се впечатляват от имената ми. И ми се радват. Викат: “Галя – това значи: ела да те погаля…А пък ако изпълниш с дела и значението на фамилията си, цена нямаш.” Никой не се интересува какво мога като медсестра. Много се стремят към практическото осъществяване на тази пуста фамилия. Пък тя идва от прадядо ми. Също като на д-р Куроедов.
Нали му бях медицинска сестра, когато той беше джи-пи и, после, в болницата? Стана чудесно съчетание: д-р Куроедов и м. с. Кавалджийска. Пред кабинета ни беше панаир. Жените идваха заради него, мъжете – заради мене. Е, някои от тях също идваха заради него. Надяваха му се… Ама той не ходи по левия трооар. Затова и не прогресира в кариерата.
А какво смешно има, ако една жена свири на “духов народен инструмент”, нали му така се казва в кръстословиците? Даваха ми и грамоти от прегледите на художествената самодейност. Ама тогава свирех на тамбура. Като оня – Генчо с тамбурата.
После, покрай Моника Люински, му излезе лошо име на този “духов народен инструмент”. Можел да компрометира изпълнителката. Като можел – защо искат да им се свири на него? Има и хор с такова име, но и той заглъхна, явно не се котира мъже да го носят.
Сега народът ни слуша предимно чалга. Тя влезе и в политиката, и в здравеопазването, в целия ни живот. Заля ни отвсякъде. Чалга и кавали – някак странно съчетание.
Но такава си ни е държавицата – нали партизанското й име е Абсурдистан? Каквото се смята за добро и нормално в другите страни – у нас се отхвърля и не се прилага. Лошо ли е за тях – значи за нас е хубаво и се оценява високо. Всеки те почита, ако лъжеш и крадеш, и ти се присмива и презира, ако си честен и почтен.
Богат ли си – това значи уважение и безнаказаност, и затваряне на очите и пред най-долните ти престъпления. Някой досега да е видял осъден мошеник? Затворите били препълнени и нямало място, затова не съдели едрите хайдуци – нямало къде да ги слагат; така каза един прокурор. Викат им олигарси. Те са недосегаеми от властта. Ама ако си кокошкар, ще ти лепнат 4-5 годинки на топло.
Като завърших гимназия, баба ми ме насочи към Медицинския колеж. Искаше да стана милосърдна сестра. Не искаше и да чуе за “медицинска” – трябвало да е именно “милосърдна”. Какви са тези глезотии и предвземки? Можеш ли да бъдеш милосърден срещу 350 лв заплата и 50 стотинки за час нощен труд?
Плюс навикванията на докторите и пациентите. И всичко това – срещу безброй мускулни и венозни инжекции, неизбежните убождания, които носят риск да се заразиш от хепатит или, недай си Боже, СПИН. За клизмите, които правим, да не говорим, те не влизат в сметката. Не стига, че държавата ни ги прави всекидневно, ами и ние. И, току виж, както съм се навела да поставям система някому, от съседното легло ми погалят или направо – шляпнат бузите. Не горните, разбира се. Оплача се на докторите, а те се радват на такива посегателства върху честта ми: това значело, че болният оздравявал. “Има ли ищах, мерак – значи: ще живее.
Какво колкова ще ти стане на бузите ма, я, какви са хубавки. Дай да ти ги шляпна и аз.” Така ме успокояват. Интересно, как ли ще реагират докторите, ако болният шляпне тях, а не мен… И тогава дали ще се радват, че пациентът им оздравява? Че да им кажа аз тогава: “Абе, докторе, трай си ти сега. Нали човекът е извървял клиничната пътека. Взел си му и рушвета. За едни бузи ли си толкова, пък били те и задни? Толкова хора бизнес и кариера направиха с бузите си, я си помисли и ти дали да не преминеш на левия тротоар, то сега е модерно, а и доходно. Ще те канят за член на разни журита, ще те показват по телевизиите, ще ти взимат интервюта, ще станеш знаменитост, всички ще те уважават. Днес второ-февруарец да си – много се котира и помага на кариерата и бизнеса.”
Че и неприлични предложения ми правят. И пациенти, и лекари. Като в онзи филм, дето оня сиромах отстъпи жена си за една нощ на шейха срещу един милион долара. И при нас мизата е един милион… пъти по-малко. Колкото за шкембе чорба с чесън сутрин рано в кварталната закусвалня. Или – ей така, за голата слава, че съм била за няколко минутки насаме, с райбер, с някой доктор. Толкова – 5-6 минутки, те повече и не могат, знам го от богатия си опит. И после бягат. Презглава.
Е, как да бъдеш тогава милосърден, когато не можеш да дадеш левче на детето си да си купи кифличка и бозичка през междучасието?!
А пък как надписват тези пусти клинични пътеки, дето им развалиха медицината и ги направиха бакали! Касата ги мами, че им плаща, те я мамят, че имат толкова много пациенти и правят толкова операции и дейности. Човек ще остане с впечатлението, че всички българи се раждат и живеят с една-едничка мисъл: да пълнят болниците на пълчища, като мравуняк, да преминават по няколко пъти през болничните легла и накрая да умрат честити, неизлекувани и с дълбока патриотична благодарност към Здравното министерство, Здравната каса и Лекарския съюз. Само че заплатите ни не мръднаха от 350 лв.
И като се оплачем на шефа, той вика: “Да, ама имате на разположение разни консумативи: бинтове, лигнин, марли. Нямате нужда да купувате тампони. Че и ние, лекарите, сме винаги готови за екшън с вас, особено по време на нощни дежурства. И сте най-желаните жени по целия свят, секс-символи, наравно със стюардесите, че и повече от тях. Малко ли ви е?”
Да дойде той да живее само със секс-символизъм. Зер не го познавам: отвсякъде си е само символичен, почти невидим. Само да го духнеш – и пада.
Като вече казах, бях сестра на д-р Куроедов. В пациентската му листа фигурираха почти 100-ина умрели, сякаш е тефтерът на св. Петър. Като го попитах – защо така, ми отговори да не се притеснявам, те и другите в неговата листа щели задължително да си умрат.
Не съм ли чела “Мъртви души” на Гогол? Лоша книга ли е? Гениална, надживяла е времето. А що се отнасяло до ниската средна продължителност на живота в България и високата ни смъртност, това било естествен подбор. По-рано Майката-Природа го правела, сега – здравната реформа.
Нямам нищо против здравната реформа и естествения й подбор, ама, питам си доктора Куроедов (ох, как хубаво ми пълни устата!): защо ми плаща само минималната работна заплата и не ми внася осигуровките. А той ми задава контравъпрос: “Ами държавата плаща ли осигуровките на пенсионерите, безрабоните и децата, както е по закон?
Самата държава не си спазва законите, дето ги е сътворила, та искаш ние, гражданите, да бъдем по-честни от нея? Ти чела ли си “Андрешко” на Елин Пелин, ма? Не разбра ли, че ние сме народ от андрешковци?! Андрешко до Андрешко. И Нане Стоичко с капата, от друг разказ на Елин Пелин – “Нанестоичковата върба”. Не Стоичков, ма – ами Нане Стоичко, дето отсече цяла вековна върба с десетина щъркови гнезда и малки щъркелчета в тях, само задето един от щъркелите му задигна капата и я отнесе горе. Ей така направихме и със здравната си система. Лоша ли беше? Евтина, чиста и достъпна като медицинска сестра, както казваше народът. Ама шепа тарикати трябваше да се облажат. Тук-там се намира и по някой по-сърцат, да извика като Ботев: “А вий, вий сте идиоти!”, ама му затъкват устата мигновено, и му пращат най-злите контрольори от Касата. Пък ние сме си го убили Ботев, не – турците. Да не ни пречи на далаверките, да не ни разваля стила.”
Така ми викаше д-р Куроедов, пък аз кимам и се мъча да си припомня някое стихотворение на поета. Ама нищо друго не ми идва под касинката, освен: “Кавал свири на поляна…” На поляна, на дивана – какво значение има? Щом трябва да си нахраниш децата, ще правиш добре само това, за което ти и плащат добре.
Като целият български народ. Нали сме част от него?
И колко ни е търпелив, кротък и послушен, народецът. То, дето се вика, овцете когато ги доиш или стрижеш, все ще блейнат. А на нашия народ – гласецът му не се чува. Всеки месец му вдигат цената на тока, на парното, на водата: мълчат и ходят чинно и кротко да си плащат, че и на опашка се редят. Чиновниците ги хокат – те мълчат. Политиците ги лъжат – пак си мълчат. И си ги преизбират, едни и същи.
Не могат да си купуват лекарствата – затова ходят в църква да се молят на светиите. Сигурно палят свещи и за здравето на здравните реформатори, които ги набутаха в това блато, дето е сега. Щото Исус бил казал да си обичаме и душманите. Така било по хритиянски. Да ти е драго да ги доиш и стрижеш, пардон – исках да кажа: управляваш този покорен хрисим християнски раболепен безропотен наш народ. И аз съм част от него.
Затова с гордост си нося тази моя фамилия, която толкова ми приляга – Кавалджийска. Ако ви се харесва – ви я подарявам, да си я носите със здраве и вие. И тогава – какво щастие ще бъде: на всеки ъгъл – Кавалджийска до Кавалджийски… Всъщност, то и сега си е фактически така, но за благозвучие и камуфлаж българите носят други фамилии. И като ми казват: Стоянов, Иванов, Димитров, Георгиев и пр. – знам, че почти всички са мои братовчеди, от най-разпространения род – Кавалджийски.
