От първия си работен ден, едва 19-годишна, влязох в операционната зала; бях най-младата операционна сестра в Пловдив! (Мечтата на повечето колежки е да бъдат хирургични сестри – защото, колкото и да е трудна тази работа, тя е много динамична и невероятно красива!) И то работих дълги години не при кой да е – а при самия проф. Петър Дееничин.
Правеше по 3 торакотомии и 2 холецистектомии дневно, и пак не му личеше да е уморен. Невероятен хирург: вечно вглъбен, организиран, дисциплиниран – и същото го изискваше и от нас, взискателно и строго. Говореше тихо, но не повтаряше – и тежко ти, ако не изпълняваш… Той не допускаше в залата случайни хора. Често идваше посреднощ, дори и само да провери състоянието на пациента, когото е оперирал през деня.
Колоритен и неповторим, емблематична личност не само за пловдивската медицина и хирургия, но и за самия Пловдив. Чрез него се уверих, че хирургът е лекар плюс още нещо, което останалите лекари просто го нямат. Тази специалност изгражда Другия Човек. Хирурзите имат и друго, по-особено, специфично тяхно отношение към медицинските сестри – и това им прави чест: те ни приемат като неотделима част от себе си, защото без нас, както и без анестезиолозите, просто не могат.
А иначе тази професия е много неблагодарна: тя те изсмуква, изсушава, изтисква. Най-щастлива съм, когато оперираният човек се събуди, отвори очи и порозовее. Спомням си и първите ни смъртни случаи – те умират, аз плача с пълен глас.
Веднъж, навръх Нова година, дежурният хирург оперира счупената бедрена кост на един миньор, операцията премина много сполучливо, екстубираха го, той си пое дъх, попитаха го, както се прави, как се казва; той си каза името, посиня, изхърка и умря… Масивна белодробна тромбемболия! Как да не рухнеш след всичко това?!
От няколко години съм администратор, но операционната зала все ми липсва…И аз винаги съм в нея, макар и в мислите си.
