Не само спирохетата трепонема* е болестотворна бактерия. Съществуват и други микроорганизми от нейния род, които се предават не по полов, а по битов път и причиняват сродни на сифилиса заболявания (разпространени в тропичните и субтропичните слабо развити страни), например ендемичен сифилис. У нас той беше срещан в някои области на Родопите, но бе ликвидиран от българските дерматовенеролози под ръководството на проф. Петър Попхристов.
Пеницилинът е лекарственият препарат, който успешно лекува различните болестотворни микроорганизми, причиняващи сифилис.
Гонококция (гонорея, трипер)
Около 300-400 хиляди европейци се заразяват ежегодно от трипер, но се предполага, че това число е от 6 до 10 пъти по-голямо, защото много от заболелите се самолекуват или посещават частни кабинети, които не ги регистрират. У нас новозаболелите от трипер са около 7 000 души годишно (става въпрос също само за официално регистрираните). Истинският им брой е вероятно поне 3 пъти повече.
Описания на болестта се срещат още в древноегипетските папируси, в Библията, в трудовете на Хипократ, Аристотел и Платон.
Названието “гонорея” означава буквално “семеизтичане”. То е дадено през II в. сл. Хр. от големия римски лекар, хирург и основател на фармацевтиката и фармакологията Гален, грък по произход. Понеже по време на епидемичните сифилистични взривове в Европа повечето от заболелите страдат едновременно и от сифилис, и от трипер, дълго време лекарите не различават двете болести и смятат признаците на трипера като неразделна част от “френската болест”. За това погрешно становище допринася големият английски анатом и хирург Джон Хънтър (1728 – 1793 г.), който си инокулира в уретрата гонококова гной от един пациент, но се заразява и от сифилис, без да подозира, че нещастникът е страдал едновременно и от него. През 1786 г., 19 години след страданията, които сам си е причинил в името на науката, той публикува погрешното си заключение за съществуването на “една-единствена” венерическа болест. Великият Хънтър умира от третичния си сифилис.
Едва през 1838 г. френският лекар Рикорд извършва потресаващия си опит върху 667 затворници, които изкуствено заразява с трипер – и те развиват само гонорея. Същевременно той отделно инокулира секрет от първичен афект върху други 700 затворници, които заразява със сифилис. И така тъкмо този крайно неетичен, чудовищен клиничен опит, представляващ срам за медицината (чийто първи и нерушим постулат е: “Преди всичко не навреждай!”), доказва различната същност на двете заболявания.
През 1879 г. немският дерматовенеролог проф. Алберт Найсер открива причинителя на трипера и го нарича “гонокок”. В негова чест медиците кръщават трипера на неговото име – “найсерия гонорее”.
Инкубационният период на трипера е 1-3 дни след контакт със заразен партньор. Разпространители на инфекцията са предимно жените, тъй като заболелият мъж веднага забелязва изтичането на гной от уретрата си; освен това той изпитва силни болки както при уриниране, така и при ерекция и избягва половите контакти. Заболелите жени в началото нямат тези остри болки, понеже уретрата им е отделена от влагалището; те забелязват само по-усилено секретиране от него и го намират за “бяло течение”, без да подозират, че се дължи на трипер.
Ако не се лекува два месеца, той хронифицира, като гонококите преминават в съседните органи (простата, епидидим, маточни тръби) и могат да предизвикат възпалението им, което нерядко довежда до стерилитет.
Внимание: триперът е основна причина (от 30 до 70%) за женското и до 30% за мъжкото безплодие! Което означава, че това заболяване е не само медицински, но и социален феномен.
При хроничната гонорея оплакванията при мъжа са отделяне само на капка гной рано сутрин преди уриниране, придружено от смъдене, както и болки и тежест в анално-перинеалната област; болезнена е и еякулацията (семеизпразването). Инфекцията се предава по лимфен път и на простатната жлеза, което освен до стерилитет, довежда и до хроничен простатит с всичките му последици – импотентност, болки при дефекация, депресия. Хроничният трипер при мъжа нерядко води и до уретрална стриктура (стеснение на пикочния канал), което причинява затруднения при уринирането и еякулацията.
Гонореята по-често хронифицира при жените. Тогава тя може да причини инфектиране на канала на маточната шийка, на бартолиновите жлези, влагалището, пикочния мехур, фалопиевите тръби. При развиване на гонококов салпингит тръбата достига дебелината на палец, а гнойта се излива в матката или дори в коремната кухина, което води до адхезивен перисалпингит, т. е. срастващо възпаление около тръбите. Стерилитетът тогава е неизбежен!
Друго сериозно усложнение на трипера е гонококовият проктит (възпаление на правото черво), което е по-често при жените вследствие проникване на гонококите в него по съседство с вагината. При мъжете причината е ясна: анален секс с триперно болен партньор. В повечето случаи заболяването протича безсимптомно, докато не предизвика остри кондиломи или перипроктален абсцес.
Лечението на трипера трябва да се назначава и проследява само от специалист. В противен случай често води до хронифицирането му след 4-8 седмици, а това никак не е безопасно.
Антибиотиците от пеницилиновата или тетрациклиновата група, приложени в ударни дози, действат ефикасно при острия трипер, като напълно и без последици го изцеряват в рамките на няколко дни. Изчистването на хроничната му форма, обаче, изисква много повече усилия. Затова самодейността при диагностицирането и лечението на гонореята е престъпление към здравето на заболелия и бъдещото му родителство – най-святото и важно нещо за всеки човек.
Мек шанкър (улкус моле)
Мекият шанкър се причинява от бацила “хемофилус”, наречен на Дюкре (който подробно го изучава през 1889 г.). Разпространен е предимно в тропичните и субтропични райони. Преди това се е смятало, че е разновидност на сифилиса.
Инкубационният период е почти мълниеносен. Само няколко часа след заразяването по или около гениталиите се появява яркочервено остро възпалително петно. То бързо се превръща в пъпка, след 1-2 дни тя загноява, разкъсва се и образува болезнената язвичка на мекия шанкър. Намира се по главичката на пениса или външния отвор на уретрата, съответно – при големите или малки срамни устни на жената. До 8% от болните се инфектират едновременно и със сифилис; при тези случаи след 3 седмици язвата на мекия шанкър се уплътнява и придобива вида на първичния афект при сифилиса.
Сулфонамидите* се справят успешно с мекия шанкър.
Болест на Никола – Фабр
Описана е през 1913 г. от французите Никола, Фабр и Дюран; те са я нарекли “четвъртата венерична болест”. Тя има и други имена – “ингвинална лимфогрануломатоза” и “климатичен бубон”. Причинява се от филтруем вирус, открит и описан от японския микробиолог Миагава през 1935 г. и наречен на неговото име – “миагаванелла лимфогрануломатис”.
Представлява сериозен проблем за тропиците и субтропиците (Западна Африка, Египет, Индия, тихоокеанските острови). Мъжете там боледуват 8 пъти по-често от жените.
Инкубационният период е от 7 дни до 7 месеца. На мястото на проникването на вируса се появява малка папула (пъпчица) или папуло-везикула (пъпчица-мехурче), които бързо еродират и заздравяват без белег и затова обикновено остават незабелязани. От 1 до 4 седмици по-късно, най-често едностранно или двустранно, започва бавно увеличение на слабинните и бедрени лимфни възли, след което те срастват помежду си, после се размекват и образуват фистули, през които изтича гъста жълтеникава гной.
Болестта на Никола – Фабр протича особено тежко при аноректалната си проява: не само с обилно кръвенисто-гнойно течение от правото черво, но и с последващата му склероза и стеснение, както и с абсцеси, фистули и язви, полипоподобни разраствания и тежко общо състояние.
Лекува се трудно със съчетание от сулфонамиди и широкоспектърни антибиотици.
Донованоза (венерична, ингвинална гранулома)
Описана е за първи път през 1882 г. от Маклеод в Индия. Причинява се от капсулна бактерия, открита през 1905 г. от английския бактериолог Чарлз Донован. Болестта е наречена на негово име, както и причинителят й – бактерията “донованиа грануломатозис”.
Не се среща у нас. Разпространена е в Южните американски щати, в Южна Америка, Индия, Африка и Тихоокеанските острови.
След неопределен инкубационен период от 3-10-15 дни, а понякога – и няколко месеца, по гениталиите се появяват няколко пъпчици с тъмночервен цвят, които се увеличават бавно, след което хлътват и се разязвяват. Дъното им е меко, кървящо, с неприятна миризма. Болестта е упорита и продължава с години (дори до 40 години!), с редуващи се периоди на затихване и обостряне. Язвите ту се уголемяват, ту зарастват, но при некротизирането и инфектирането им състоянието на болните може да се влоши и да се стигне до сепсис и смърт.
Ефикасни за лечението на донованозата са стрептомицинът и широкоспектърните антибиотици.
Микоплазми
Микоплазмите са едноклетъчни прокариоти (бактерии без клетъчна стена) и наброяват над 80 вида, но само 4 от тях причиняват инфекции за човека: безусловно патегонната “микоплазма пневмоние”, причиняваща тежки пневмонии, и условно патогенните “микоплазма хоминис”, “микоплазма гениталис” и “уреаплазма уреалитикум”.
При определени условия (брой на колониите на микоплазмите, възрастта, хормоналния статус, расата, половата активност, социалния статус на болния) условно патогенните микоплазми стават патогенни и причиняват съответните заболявания. Неонаталната колонизация (зависеща от носителството на майката и предаваща се по време на раждането) прогресивно намалява до пубертета, но още с първите полови контакти нараства успоредно с активността и броя на партньорите.
Клиничните прояви при мъжете се изразяват най-вече като подостър уретрит: до 20% от негонококовите абактериални уретрити се причиняват от уреаплазма уреалитикум и протичат с класическата “сутрешна капка” преди уриниране (оскъдна секреция), съпроводена със сърбеж в областта на перинеума; изобщо – дискомфорт при уриниране и неясна, но обезпокоителна влажност в уретрата. Много по-чести са безсимптомните форми, които са твърде опасни, защото могат да предизвикат възпаление на простатата, везикулите* и епидидимите*.
При жените основният патоген е “микоплазма хоминис”. Тя причинява абсцеси на бартолиновите жлези, както и усилена вагинална секреция (вагинит), а също и уретрит и цистит, особено когато е съчетан с други половопредавани патогени – хламидия, трихомони, гонококи, бактериална вагиноза. “Уреаплазма уреалитикум” е изолирана у 50-70% от болните мъже и жени с негонококови уретрити. Често пъти те се съчетават с други патогени: трихомони (40-60%), гонококи (20-70%), хламидии (40-50%).
Лечението се провежда с макролиди* или втора генерация тетрациклини.
Бактериална вагиноза (гарднерелоза)
Терминът “бактериална вагиноза” е създаден през 1885 г. По-популярното име на заболяването е “гарднерела-вагинит” или “гарднерелоза”, защото бацилът гарднерела вагиналис преобладава сред тази полимикробна анаеробна инфекция. Тя се причинява от прекомерното развитие на този бацил (с 100 до 1000 пъти по-висока концентрация), както и от микоплазма хоминис, бактероидес, пептострептококус, мобилункус и други анаероби. Образно казано, имаме цял “букет” от микроби. Болестта е наричана също и неспецифичен вагинит, хемофилус-вагинит и неспецифична вагиноза.
Бактериалната вагиноза се открива при 10% от жените в репродуктивна възраст и между 30-60% от жените, посещаващи кожно-венерологичните и АГ-кабинетите. Изолирането на гарднерела вагиналис е възможно при над 50% от жените без данни за вагиноза или вагинит, както и при 30% от мъжете с подобни партньорки.
Протича с разнообразна симптоматика, която липсва у половината носителки на гарднерелата. Основният белег е наличието на засилено вагинално течение (в някои случаи – пенесто). То задължително е придружено от най-характерния белег на тази неприятна болест: силна, неприятна миризма на риба или мухъл, която се появява често само след полово сношение или менструация.
Следва продължение …
