Понастоящем у нас са регистрирани над 300 000 българи, болни от някое от 208-те ракови заболявания. Към тези хора ежегодно се присъединяват още 34 000 новорегистрирани, а 18 000 умират. Най-разпространени са ракът на дебелото черво (5 000 новорегистрирани), следвани от рака на млечната жлеза и на белия дроб (по 4 000). Злокачествените тумори на мозъка представляват под 2% от всички ракови болести у нас; хистологично те са над 15 вида; средногодишно се откриват не повече от 600 новозаболели. Но напоследък те се увеличават. Причината вероятно се крие в Чернобил – с него пряко свързваме и увеличението на рака на щитовидната жлеза и на кръвта (левкемиите).
Можехме да се предпазим от чернобилската радиация, но тогавашният първи зам.-министър на народното здраве и главен държавен санитарен инспектор – вирусологът проф. Любомир Шиндаров излезе по БНТ и най-нагло излъга своя народ, че няма никаква опасност и никой да не се притеснява от аварията. А той много добре е знаел, разбира се, че радиацията вече застила цяла България и трябваше, ако беше мъж и патриот, да ни предупреди да не пием прясно мляко и да не ядем салати. В същото време знам от шофьора му, че си е купувал кутии сухо мляко. Другарите от Политбюро и ЦК също бяха своевременно предупредени. Сред военните се намери един доблестен българин – радиологът проф. Белоконски, който предприе съответните предпазни мерки за армията. Ние всички обаче бяхме подложени на огромния риск, и резултатите са налице… “Не можеше” да се бие тревога, задето е гръмнала “наша”, “братска” съветска АЕЦ. Виж, ако аварията беше станала с реактор примерно на ФРГ, щяха да надигнат вой до небесата. Впоследствие проф. Шиндаров и Григор Стоичков бяха осъдени, но какво от това?
Не повишената радиация е причина за увеличението на рака на мозъка.
Вече има съобщения, че връзка има и прекомерната употреба на клетъчните телефони. На риск е подложено полукълбото от страна на съответното ухо.
Една наша поетеса, оперирана по повод тумор в мозъка, обикаля редакции и телевизии да обяснява напоително от какво е болна и лекувана… Това редно ли е, не напряга ли хората?
Всеки има право да чете или гледа каквито си избере статии или предавания. Както и дали да говори за болестите си, стига да има кой да го интервюира. Болестта не е грях, но лично аз не намирам за много редно, а и красиво, да занимаваш хората с болежките си. Но мене все повече ме вълнува неприязненото отношение на хората към тях и към смъртта. Болестите и Смъртта трябва да се уважават! Неотдавна починаха проф. Николай Василев и депутатът Димчо Михалевски. Какви ли не гадости прочетох за тях по форумите. Удобно скрити зад анонимността си комплексирани люде ругаеха починалите ни сънародници: единият бил пияница, другият – червен боклук… Българи, осъзнайте се! За умрелите – или добро, или нищо. Изключвам световните сатрапи, като Ленин, Хитлер, Сталин, за които трябва да се казва всичко, защото те са прекроили съдбите на милиони хора. Но да ругаем собствените си покойни сънародници – това не ми го побира умът.
Като лекар 6 години в кардиологично отделение и при десетките дежурства по “Бърза помощ” съм наблюдавал този последен акт. Смъртта е цената, която всички тряБва да платим задето сме били на този чуден Бял Свят. Още с първото си проплакване Животът ни е връчил смъртната си присъда, без право на обжалване, която някой ден трябва да бъде изпълнена. Затова Майката-Природа ни е подготвила леко преминаване в Отвъдното. Смъртта идва неусетно, като упойка за операция. Ние, наблюдателите на Издиханието, много по-тежко го преживяваме, отколкото самият умираещ. Някои от хората, които сме връщали от клинична смърт, разправят, че се намирали сред уханни цветя и сякаш летели във въздуха, като ангели. Други описват по-странни видения – наоколо им тряскали мълнии, извивала се прашна вихрушка. Но всички, до един, са чувствали блажена лекота и не им се връщало “Долу”… Сигурно така са се раждали библейските легенди за отделянето на вечната Душа от тленното тяло. Агонизиращият престава да вижда, после – и да чува. Някои са унесени, вглъбени в себе си (прочетете великолепния разказ на Емилиян Станев “Смъртта на една птица”), други все още се стряскат и от най-малкия шум и дори умоляват: “Ш-ш-т” Трети мълвят името на най-близкия си човек.Но “Там, Горе” се отива без болка и страдание. Дано само да е по-късно за всички нас!
