Дребничък, сгушен, свит – а какъв Велик Дух! Не познавам по-скромен Голям Българин. Нямаше дума в нашия лексикон, която да не владее. Творчеството му е изумително – от приказки до поеми, от сатира до елегии, от киносценарии до драматургия; превод на целия Шекспир.
Бил е и лекар. Впрочем – защо “бил”? Лекарят е винаги Лекар! Работил е като лекар няколко години, след което се е отдал на Творчеството. За да остане както в българската литература, така и в българската медицина.
Помня го на сбирка на възпитаниците на ВМИ – София. Дойде, поздрави. И понеже всички настоявахме, ни изрецитира няколко свои стихотворения. Накрая каза, че съпругата му е починала неотдавна. И се разплака. Тогава наближаваше 90. И, като всеки лекар, Я виждаше: Тя го дебнеше. Беше останал почти единствен от съвипускниците си. Неумолим Хирург е Животът; никого не е пропуснал скалпелът му.
Нека си припомним онзи незабравим негов куплет:
“И живота си чувствам как е минал през мене
с едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо бил гроба.
Откъде тази завист? И защо тази злоба?”
Както и още един, за последно:
“Да завършим, читателю
на по-весела нота.
Мерси за търпението.
И “Ура!” за живота!”
“Ура!” – за Живота! Въпреки онази завист и злоба, дето ни съпровожда неизменно през тъй краткото му времетраене.
“Ура!” за д-р Валери Петров! Сбогом, колега!
Нека да поставим още един завършек, с друг негов стих:
“Хора на Доброто, не умирайте!”
Лична полза
Напоследък, признавам си – в мен се ражда
една мисъл, малко себична:
от разрухата в нашата злополучна страна
полза май имам лична.
Какво стана с живота ни! Не ми се говори!
Хитреци, за които вечно няма затвори,
порнографии, подкупи, заплатени убийства,
инсталации, клоуни, идиотски шеги и с това,
дето най ти е мило, дето най ти е скъпо,
словоблудстване тъпо
със велики понятия и прекрасни идеи,
клевети за герои и венци за злодеи,
а не само у нас – по петте континента
се върти тази грозна, отвратителна лента…
И от всичко това, от туй време на злоби
е, уви, мойта полза и тя в туй е, че май,
ако друг бе животът ни, то по-трудно било би,
отколкото днес е, да му кажеш: Гуд бай!
Хвърчащите хора
Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
…И е верно, че не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен “Фиат”.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
Той не е умрял! Остана при нас с благата си усмивка. И, разбира се, с неповторимите си стихове!
Сбогом, сбогом, слънчев колега “от рода на хвърчащите хора”!!
Хората на Доброто не умират!
