Какъв невероятен човек! Родом от с. Крушовица като последно, 13-то дете на своите родители. Записва се доброволец в Отечествената война; участва и в 2-те ѝ фази. Завършва прословутия Курсус магнус (с досега неустановена бройка студенти – между 1400 и 3000!) с отличен успех.
Веднага го изпращат в Русе, без нито ден трудов стаж, направо зав. отдел “Майчино и детско здравеопазване”. В областта (освен Русенска, също и Разградска и Силистренска) заварва ужасяваща детска смиртност, която в кратко време драстично смъква. Смело, по своя инициатива, ликвидира полиомиелитната епидемия: без никой да го е учил и без да чака височайши указания “отгоре”, затваря училищата и детските градини в дунавския град за няколко дни, през което време каруци разхвърлят хлор по улиците. Започва строежа на днешната Областна болница; за малко да осъществи и друга своя мечта – разкриване на Медицински Факултет в Русе; отмъкват му я варненци.
Назначават го на работа в Националния институт по педиатрия. Израства бързо от асистент до професор, става му и директор. Построява днешната Детска поликлиника. Започва и големия строеж на нова сграда (който така си и стои замръзнал вече 30 години; така и не се намериха средства за довършването му, та България и до ден днешен си остава единствената страна в ЕС, която си няма Национален педиатричен център). Изгражда в Банкя и първия на Балканите Санаториум за рехабилитация на сърдечно и ревматизмално болни деца. (Днес той вече не съществува – разграбен, изтърбушен, изоставен. Какво ли не сме унищожили в Майка България, пред която той благоговее?!).
Пръв от всички предусеща надигащата се демографска криза и пише отчаяни писма до всесилното Политбюро за вземане на съответните мерки за избягването й. Чужд на всяка демагогия, настоява за по-задълбочено и разделено проучване на заболеваемостта и смъртността сред малцинственото население (което, уви, в недалечно бъдеще се очертава да стане мнозинство…).
И до ден днешен учениците му го помнят като благ, весел, пръскащ искрящ хумор, буквално – истински баща, щедро раздаващ всекиму добра дума, знанията, напътствията и съветите си, както и сърцето си, като на свои собствени деца.
Пише и епиграми. Не ги печатат. Та как ще публикуват, в разгара на мрачния тоталитаризъм, следното двустишие, което толкова недвусмислено визира престарелите властимеещи:
“Живота го напуска,
но поста не изпуска!”?
Ето някои от мъдростите му: “Трябва да се трудим все повече”; “Още може!”; “Не отлагай!”; “Не познавам човек, комуто да е приятна критиката. Озъбват се и когато е доброжелателна. А само от полза ще ти е да се вгледаш във всяка критична бележка. Най-голяма полза съм имал от критиката на моите опоненти.”; “Учете английски! Не почвай научна работа, без да знаеш английски. Да публикуваш само на български е все едно да се погребваш в собствения си свят.”; “Бройката на публикациите – това ли е то научната работа?”.
Колко е земен: “Моята жена Руска бе основният двигател на моята дейност.”
Колко мъже могат да го изрекат, да го признаят?
Както подчерта проф. Румяна Рахнева, негова ученичка: “Проф. Иван Митев беше образец на висок професионализъм, дух, патриотизъм, етичност, учеше ни да не се стряскаме от успехите на чуждите лекари и настояваше, че ние, българите, можем и трябва да бъдем водещите. Показваше ни грешките – насаме, без да ни наказва или иронизира.” (Каква разлика с акад. Малеев, чието най-голямо удоволствие е да се подиграва със специализантите, ординаторите и дори доцентите пред пациентите и санитарките!).
По негово настояване се обособява първата профилна педиатрична специалност – по детска ревмокардиология.
И, още: “За него нямаше ограничение на работното време – идваше пръв и си отиваше последен. Спираше се при всяко болно дете и намираше добра дума за него и родителите му.”
Под негово ръководство са защитени 14 дисертации, 3 от които – докторски. Няма случай да се е приподписвал като съавтор към чужд труд (друга драстична разлика с Аятолаха).
Отнася се с подчертан пиетет към учителя си проф. Стефан Коларов. Нали това е първият съвет в Хипократовата клетва: “На учителя си ще гледам като на собствен баща…”?
Когато някоя от подчинените му лекарки излиза в майчинство, я прегръща от все сърце и й пожелава успех.
Генетикът проф. Симеонов, добър негов приятел, предаде една от мислите на проф. Иван Митев: “Когато си началник, всички те уважават. Важно е да го правят, когато вече не си на висок пост…”. Обръща се към всеки млад новопостъпил лекар със съвета: “Не питай какво можеш да очакваш от нас, а какво можеш ти да дадеш на клиниката, на болните деца!”. (Звучи като призива на Кенеди към американците: “Не питай какво можеш да вземеш от своята страна, а какво можеш да й дадеш!”).
Според проф. Александър Куртев: “Той беше изключителен организатор, с новаторски идеи, образец на лекарски талант и човещина. Ние, младите ординатори, бяхме обградени с особено внимание, задължаваше ни да присъстваме на всички визитации и дори на дирекционните съвети. Всеки ден научавахме от него толкова много неща.”
И – най-голямото постижение на проф. Иван Митев, което го увековечава в историята на българската и световната медицина: знаменитият 6-ти сърдечен тон, най-голямото научно откритие в България през ХХ век, удостоено и с единствената в света пощенска марка с кардиологична тематика.
Такива хора не се забравят никога. Те ще живеят и след като ни няма и нас самите.
А ето и един изумителен природен феномен: праисторическото светилище в местността Градище, рид Дъбраш на с. Долно Дряново (до гр. Гоце Делчев): изваян в скалите от длетото сякаш на самия Господ съвършен каменен профил на проф. Иван Митев – угрижен, състрадателен, поел болките на страдащите, милосърден.
Като вечен паметник на Човеколюбието.
Защо, защо днес все по-трудно откриваме Хора и Лекари като него и като проф. Константин Чилов?
