Преди 95 години министър-председателят Ал. Стамболийски бе принуден да подпише в парижкото предградие Ньой унизителния грабителски договор, след което счупи перото на писалката. Той нямаше изход: иначе ни грозеше окупация. Но защо Клемансо и Лойд Джордж така жестоко си отмъщаваха на България?
Французите вероятно винаги ще помнят великденския 14 април 1205 г., когато Калоян разбива пълчищата на Латинската империя, убива в битка знаменития пълководец граф дьо Ньой (именно затова договорът е подписан в предградието, носещо неговото име), пленява император Балдуин и избива 20 000 пленници, които преди това безмилостно са опустошавали българските земи. И французите, и англичаните винаги ще помнят битката при Дойранското езеро през Първата световна война, когато нашите храбри войски насмитат войските им.
Президентът и други държавници поднесоха венци в памет на десетките хиляди български войници, загинали за обединението на България. (Ето, това е истинската “национална кауза, без която не можем”, която Плевнелиев срамежливо упомена на връх Шипка, но така и не я уточни).
И – какво от това? Само венци и траурни маршове ли заслужи Ньойският договор? Защо никой от т. нар. “политическа класа” не настоя за ревизирането и дори направо за отмяната му? Западните покрайнини са били предадени на Словенско-хърватско-сръбското кралство, който отдавна не съществува, но продължават да са в пределите на Сърбия, която от времето на Стефан Душан и крал Милан винаги ненаситно се е стремяла да къса наши територии. Това е то – “Предначертанието на Гарашанин” от средата на 19-тия век, което е завещало на сръбските властници да се стремят към разширение на изток за сметка на “бугарите”. Кога ще се изпълни поетото обещание и от Гърция за осигуряване на коридор на България до Бяло море?
Мълчат си, удобно си мълчат президент, външен министър, депутати.
Преди 95 години, веднага след подписването на този злокобен договор, хиляди софиянци се стичат пред дома на Иван Вазов, от когото търсят утешение. Народният поет излиза на балкона, безмълвно простира към тях и всички заедно плачат за Майка България. Сега – къде да отидем да споделим нашата болка за Нея, кому да имаме доверие, на кого да се осланяме? Пред резиденция Бояна, пред партийните централи ли?
И без Ньойския договор България си отива. Децата ни се запиляват по чужбините да скитат немили-недраги, народът застарява и става все по-беден и болен, новите ни съюзници не се интересуват от нищо друго, освен от базите си и продажбите на оръжията си; отникъде взорът надежда не види.
Ние сме свикнали с продажността и безотечествеността на нашите политици. Никой от тях няма да поиска отмяна на Ньойския договор; ще продължават да поднасят венци и да се правят на опечалени и загрижени. Но, струва ми се, най-страшното е, че си нямаме един дядо Вазов, пред чийто дом да заридаем, за отиващото си отечество.
