Отдавна в патогенезата на неопластичния процес се отдава значение и на хроничната травма. При нея е възможно оздравителните процеси да протекат нетипично, а, прим. с една протрахирана втора фаза, при която да се стигне и до образуване на особен вид гранулационна тъкан с начало на туморообразуване, с последващ ускорен клетъчен дележ, с поява на атипични клетки и с всички останали белези на злакочественост.
Илюстрация на подобна генеза са локалисациите на ракови образувания по хода на храносмилателния тракт – в стеснените участъци и там, където съдържимото се задържа (стомах и ректум). Точно тези места са подложени на хронична травма и на чести възпалителни процеси и са най-честите локализации на рак. В този ред на мисли може да се отговори и на въпроса защо хроничните възпалителни процеси са “любимо” място за възникване на рак: защото хроничният възпалителен процес е своего рода хранична травма, създаваща също възможности за “побъркване” на регенеративните процеси, респективно на митозата.
Причината за по-голямата заболеваемост от рак се дължи и на увеличената средна продължителност на човешкия живот, както и на много по-прецизната диагностика. Починалите у дома си в миналото от т. нар. “естествена смърт” безусловно в голямата си част са били раково болни, без поставена диагноза.
Всяка форма на живот, вкл. и раковата тъкан, е уязвима и смъртна. Предизвикването на смърт винаги е по-лесно от каквото и да е лечение за съхраняване на живота. затруднението при лечението на онкоболните произтичат само от това, че ни е нужно предизвикване на смърт селективно – само на раково видоизменената клетка.
Раковото образувание, бидейки част от поразения организъм, същевременно става и нещо чуждо за него и като морфология и като физиология (всъщност – патофизиология), в резултат на което се стига до тежки последици върху засегнатия организъм, които обобщено се свеждат до едно агресивно паразитиране.
В бързорастящия тумор поради слабо кръвоснабдяване и недостиг на кислород, от даден момент нататък се появяват участъци на смърт – огнища на некроза, дескрутция и разпад. В същото време, обаче, поради прогресивно продължаващата ускорена митоза туморът продължава да расте, да инфилтрира и метастазира. Това е един изпреварващ процес за неопределен период от време, поради което механично обусловената исхемична деструкция никога не е достатъчна, за да се стигне до евентуално самоизлекуване. От друга страна, при започнато лечение с цитотоксични агенти по венозен път никога не се достига желаната концентрация в раковата клетка поради вече посочената слаба васкуларизация на туморната маса.
Посочените особености в живота на т. нар. “агресивен паразит” изискват откриване и прилагане и на други нови средства за предизвикване на селективна смърт със съответно ефективен феномен на отхвърляне до степен на смърт на “чуждото тяло”, независимо от неговата локализация.
Напредък отбелязваме в автоимунотерапията и ваксините. Може би ще дойде време, когато ние, хирурзите, няма да изхвърляме резектатите като отпадъци след хистологичното им изследване.
Може би всички родени чакат “своя рак”; повечето не го дочакват поради ранното си умиране.
Продължителността на живота е програмирана и не може да се удължава; напротив – при всички хора, малко или повече, се скъсява – нерядко и поради лична тяхна вина.
(със съкращения)
Проф. Тодор Тодоров, дмн, хирург
