В последния предваканционен ден нашите любими народни вождове се сетиха за демографската катастрофа и изрекоха куп загрижени слова по нея. То не беше вайкане, не беше чудо. Откриха топлата вода: че българският народ се стопява с главоломна скорост и ще изчезне в обозримото бъдеще. И тук ще останат само “високи сини планини, небето като от коприна”, само че под него ще щъкат само мургавелковци с чужда реч.
Никак не се бия в гърдите, но първата (а може би и единствена) документално-публицистична книга по проблема е моя – “Децата, без които не можем” (1988), в която предричах всичко това, на което днес сме свидетели: че няма да ни има след не повече от 3 века. Но тогава границите бяха затворени. Днес се поправям: до 120-130 години на тези георгафски ширини няма да се чува българска реч омайна, сладка. “Аз съм българче” ще присъства само в книгохранилището на закритата Народна библиотека.
Тогава писах отчаяни писма до премиера Станко Тодоров. След месец-два ме повикаха пред дверите на МС. Излезе някаква женица и почти ми се скара, че съм занимавал министър-председателя с напразни тревоги. Да съм бъдел спокоен: нямало никаква опасност за милата ни Родина.
Дойдоха свободата и демокрацията. Писах на бате Петьо. След половин година получих пространен отговор от учени от БАН, на цели 5-6 страници, цял реферат. Учените снизходително ме опровергаваха.
Президент ни стана и Гоце. Тогава членувах в Сдружението за национално съхранение (повика ме старият ми приятел Марко Семов). Повдигнах въпроса и той предложи да се срещнем с Първанов (току-що бе наченал първия си мандат) на кораба “Радецки”. Отидохме със специален рейс до Козлодуй, Гоце каза, че ще ни изслуша внимателно. Присъствахме около 30 души, сред нас – акад. Чудомир Начев, отец Боян Саръев, Вили Цанков, Янко Такева. Взех думата първи и обрисувах на държавния глава нерадостното положение и печалната перспектива пред народа, чийто бащица бе. Предложих му да създаде специална Комисия по демографските въпроси в Президентството, която да умува над изходите. Съгласи се. След има-няма една година четох във вестниците, че я е съставил. Разбира се, без мене: какво ще се пречка в краката на умните глави този, който е дал предложението, па макар и написал специалната книга по проблема, че и многодетен на всичкото отгоре.
Минаха години. Потърсих Красимир Каракачанов; прие ме любезно – кафе, раздумка. Подарих му книгата. По едно време, гледам: създал някаква комисия по проблема. Разбира се, пак без мене. Не се сърдя: важното е, че е захапал темата. Завчера го слушах по радиото, говори разумно (пък е и зам.-председател на Парламента), ясен му е проблемът. И на другите беше ясен. Лъчезар Иванов каза, че трябва да се започва от семействата – родителите да възпитават децата си да правят деца; децата, които са единствени в семейството, трябва да им искат братче или сестриче.
Та, да впретнем, значи, и децата в демографската политика.
То, циганските деца, отдавна са впрегнати: раждат деца. И получават детски. Както и бабите на тези деца, родени от деца.
Ще приемаме и пришълци от Африка и Близкия Изток. С разтворени обятия и щедри помощи от по 1000 лв. Нали и (Кри)Сталинка Георгиева им се възрадва: те щели да ни оправят демографските показатели.
Не остана министър на просветата, на който да не съм писал да въведе задължително обучение по здравна и сексуална култура в училищата – най-малкото за да се предпазват от венеризми, че да не станат утре стерилни
И на Негово Светейшество писах: да обединим усилията си и да настояваме за обучение по Здравно-духовна култура (съчетание на здравна просвета плюс Вероучение).
Отговор – от никъде. Поне не лицемерят като бат Петьо и Гоце.
Последният да изгаси осветлението!
