Отново съм беден поет – парите не стигат,
пестя за хляб (не пия, не пуша),
старите си дрехи нося.
Всеки кръчмар, бизнесмен, зарзаватчия, политик и циганин
ме гледа снизходително
като просяк.
А иначе времето ни е само за изкуство:
какви колизии,
какви съдби,
действителност от теми гъмжаща!
Само че никой не ще да ни чете,
да ни гледа
и да ни слуша. И съответно – никой грош не ще да ни плаща.
А може би това е за добро?
Мизерията ще прокуди
от храма користните, тщеславните и заблудените.
И със изкуство ще се заннимават само лудите.
(И гениите).
Ххх
…Покой не ми дава, преследва ме –
както лешоядът преследва ранено животно в степта –
преследва ме ден и нощ
страшната Мойсеева притча:
роденият в робство
не може да бъде свободен!
(Господи, и ние ли
ще се въртим във този смъртен кръг
40 години?)
Ххх
…Надявам се,
че още има хора на Земята.
ххх
В този мошенически и кървав век
сред този народ
от света и от Бога отлъчен,
ако срещнеш честен човек –
убий го
да не се мъчи!
Ххх
Табелка с надпис България.
Прекрачвам с разтупкано сърце. Ни вик.
Ни стон.
Ни смях.
Ни ярост.
Гробище от скръстени ръце.
ххх
…Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното ѝ дишане.
И падам на колени.
И се моля.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Стефан Цанев
