– Емил. Ром съм. От ломските села – отговори той.
– Работи тежък физически труд – намеси се в разговора и лекуващата лекарка.
– Че ти си дете, бе, моето момче. Какъв тежък физически труд? – попитах аз.
– Всякакъв. На полето – отговори той.
– Не си си завършил физическото развитие, бе, дете!
– Трябва да се работи. Баща ми е болен, има астма. Майка ми е в Италия – каза той.
– Имаш ли братя и сестри? – попитах аз.
– Пет сестри. Женени са. Из ломските села. Едната е в София. Няма кой да се грижи за баща ми – каза Емил.
– Няма ли кой да ти помага? – попитах аз.
– Няма. Инвалид е първа група – отговори той.
Загорча ми. Въпреки трийсет и няколкото години досег с болни и съдби.
Лекуващата лекарка описа оплакванията и хода на болестта. Слаб, скулест, със среден ръст и хлътнали гърди, Емил следеше разговора. Прегледах го – мускулите на раменете се бяха стопили под кафявата му кожа.
– Няма ревматична болест. Мисли за неврологична – казах аз.
– Какво предполагате? – попита тя.
– Прогресивна мускулна дистрофия – казах и пак ми загорча.
– Прогнозата? – попита тя.
„И тя не иска да повярва” – си помислих и отговорих:
– Pessima. No treatment.
Докато разговаряхме Емил гледаше ту единия, ту другия с черните си като копчета очи.
– Опасно ли е? – попита той.
– Не е, моето момче – излъгах аз. – Ще ти съдействам максимално, за да те лекуваме по най-добрия начин – и преглътнах горчивата си слюнка.
– Трябва да оздравея бързо и да се върна вкъщи. Няма кой да се грижи за баща ми – каза той.
Болните се бяха умълчали.
– На колко е години? – попитах лекуващата лекарка на излизане от стаята.
– На деветнайсет – отговори тя.
