Беше преди 50 години, цял половин век… Кога изминаха, Господи!!
1966. Първокурсници сме във ВМИ “Ив. П. Павлов”; десетки колеги от цялата страна – шумни, весели, щастливи, задъхани от младост и желание да усвоят най-великата наука. Още ги помня, пред очите ми са: нежно прегърнати, усмихнати, учтиви с всеки. Ходеха по концерти, театри и галерии, затова се струваха странни на някои.
Скоро се задомиха; никой не се учуди. После разбрах: и двамата са от Асеновград. Там са се и завърнали след дипломирането – да лекуват съгражданите си.
Разбрах, че в Асеновград д-р Никола Тодоров е взел 2 специалности – по вътрешни болести и по нефрология, създал е 2 клинични отделения; издал е 2 книги с проза и 2 – с поезия; и, най-важното – създали и отгледали са с Таня 2 деца – Атанас (вече лекар) и Мария (дизайнер).
Какви честити дубъли!
Разгръщаме книгата му “Спирка Земя”: чудесно съчетание на проза, философия, есеистика, лекарски мемоари. Нека цитираме някои от тези простички мисли и думи, които вероятно само Лекаря може да усети и произнесе:
“Учеността не ни прави по-човеци, както набожността не ни прави божествени – а Любовта!”;
“Каквато и да ти е славата – камъкът ще бъде твоят белег”;
“Св. Илия” е мястото, където боговете слизат на земята. Ако протегнеш ръка, докосваш небето. Рядко както тук се сбират вис и шир на едно място. Окото лети дълго, докато достигне далечния хоризонт. Светът е в краката ти! Като се изкача нагоре, винаги ми се ще да извикам: “Господи, как го стори този каматен свят!”;
“Всяка тревичка тръпне от допир и звук. “;
“Човешкото общуване за драго е най-хубавото преживяване.”;
“Всичко си върви по някакъв божествен план, без човешка намеса. Знаеш, че нищо особено няма да се случи и пак ще бъде прекрасно.”;
“Животът е чудо! Всичко живо трябва да се тачи! Защото е свързано. Ако го няма едното, умира и другото. Трябва да се взема колкото можеш да изядеш, да се стоплиш. Останалото е лакомия. Лакомията съсипва природата.”;
“Най-богат е този, дето от най-малко му е хубаво”;
“Има лакоми хора. Ако Господ не беше ограничил стомаха, щяха да са великани. Забравихме, че храната е само гориво. Няма животно, което да преяжда, дори магарето.”;
“Превърнахме яденето в кеф.”;
“Най-големият абсурд е: “Половината човечество се бори със затлъстяването, другата – да не умре от глад.”;
“Първо замърсяваме себе си, след това – природата”;
“Жената не се обяснява. Вместо да се напъваш да я разбираш – милвай я и животът ще върви. Жената не е логичен свят.”
“Утрото е очакване на хубаво.”
Ето и едно записано откровение на възрастна, отиваща си пациентка:
“Няма човек да не го е страх от смъртта. Ама като си се родил, знаеш, че ще умреш. В началото, като си млад, си мислиш, че си по-такъв-онакъв, ама сетне бържко разбираш, че няма изключение. Но пък е справедливо – всеки пълни своята си дупта. Ама хубав си е животът, какво му е? Всичко има в него. Най-драго е като родиш дете и то суче от тебе.”
“Всички стоим смирено пред Надеждата. Защото съзнаваме, че Земята е само спирка, на която сме смъртни. И неповторими. Всеки човек е неповторим. Така ни е създал Бог, това не е случайно; има нужда от всеки от нас. Нашата неповторимост ни дава правото да мечтаем, да имаме надеждса и шанс. Всеки!”;
И едно преклонение пред баща му – който му е завещал сетния си завет: “Не наранявай!”.
Никак не е лош. Да се опитаме да го следваме и ние.
