Няколко дни буквално всички национални медии се занимаваха с един идиотски случай в Благоевград. Ученик се обърнал към учителя си по физическо не с фамилията му, а със свойското хашлашко подвикване на малко име – “Влади”, което силно възмутило даскала; той затворил юношата в някаква малка стая и започнал да го блъска. На своя страна момчето, вероятно силно уплашено, замахнало в самозащита, пернало даскала по врата и избягало.
Солидарни със своя колега, директорът и учителите единодушно решили да изключат непослушника.
И това стана национален проблем, повод за всенародна драма?!
И като полетяха репортерки с микрофони от всички телевизии, да отразяват очертаващата се битка между следовниците на татко Песталоци и Макаренко от една страна и възмутените пубертети, съпричастни с набора си от друга. Разбира се, притичват и назидателите от Регионалния инспекторат. Шамаросаният даскал подробно обяснява на цяла България как е бил малтретиран и страдал; и настоява наказанието да не се отменя. Вярно, всеки има достойнство и право на неприкосновеност. Но чак пък толкова да се драматизира…
Кому е нужна тази безсмислена война?
Нека да обясним на съвременните макаренковци, че психиката на подрастващите е крехка? Да им припомним потресаещият случай с непрежалимата Петя Дубарова, която се самоуби в знак на протест срешу пресиленото си наказание от своите преподаватели. (Нещо повече: една от даскалиците процедила, след като научила за гибелта ѝ: “Тя и без това не беше много в ред…”)
А изходът е толкова прост. Директорът можеше да извика насаме двамата взаимно обидени българи (предполагам, че всички те са православни) и настоятелно да ги призове в името на исконните христиански ценности взаимно да си опростят постъпките.
Напразни надежди.
Защото всички изгубихме Бога.
Включително и учителите на децата ни.
