И чух най-трогателната молба на света:
– Прости ми, дядо…
3-годишният ми внук. (Имам ги още 4; общо 5 внучета).
Не можах да му отговоря: плачех на глас.
А ти ще ми простиш ли, малко българче?
Затова, че не увардих Родината ти от безсъвестните бандити, които я разграбиха като да им е бащиния, разгониха децата ни да се скитат немили-клети-недраги, да ядат най-горчивия хляб – емигрантския и да оставят остарелите си родители си без синовна подкрепа.
Затова, че вече 600 от някога китните, неповторлимите български села са изтрити от картата на осакатената от Ньойския договор и алчните ни съседи България.
Затова, че комисарки бодро ни уверяват, че е много добре стотици хиляди чуждоземни мюсюлмани да нахлуят в страната ни, за да оправят демографския срив.
Затова, че същите тези мародери, наричащи се “политически елит”, които опоскаха и обрулиха Отечеството ни до шушка, продължават да се натискат да ни управляват – по какъв начин, вече е ясно за всички.
Затова, че “свестните у нас считат за луди” още от времето на Ботев, а неговите стихотворения, както и на дядо Вазов, са изхвърлени от читанките, за да не дразнят някои коалиционни партньори.
Затова, че нашите заплати и пенсии са най-ниските в Европа, както и продължителността на живота ни.
Не ми прощавай, детенце.
Ние не заслужаваме прошка от децата и внуците си – защото ги попиляхме по чужбините и не се преборихме за тяхното бъдеще.
Вместо на тях – харизахме го на ненаялите се “държавници”.
А това е непростимо!
