Навършиха се 80 години от рождението и 25 години – от смъртта на големия български поет и преводач Иван Николов. Живя толкова кратко – едва 55, но остави ярка диря в българската литература.
Ще си позволим да цитираме само едно негово стихотворение, но то е класическо за творчеството му; поместено е във възпоменателната стихосбирка “Иван Николов”, съставена от сестра му – поетесата и журналистка Тодорка Николова. То може да бъде обявено за неговата прощална – достойна и честна – изповед-завещание пред приятелите и народа му. Насладете се на изящната словесност и богатството на милия български език свещен на нашите деди!
Сега да угасим свещта и да приседнем на перваза
и нека щърбав месец плава след облаците-бегълци.
Това е в други времена, но спомням си, че ти ми каза:
Нощта не спи, нощта е пълна с последни есенни щурци!
Последни есенни щурци – непоправими трубадури,
подели свойта старомодна мелодия от сън и мрак!
Една невидима пила изтрива тънките контури
на онова, което беше и няма да се върне пак.
Сега над черните бразди златиста паяжина скита,
овчарите завръщат само забравен в синорите звън,
тютюнът в пазвите е сух, жарта в огнището – разрита
и зърното – до друго зърно – сънува благ сеитбен сън.
Последни есенни щурци – не им разбирам от езика,
но как сиротно отзвучава, с какви догадки ме диви!
И вече знам, че някой ден един от тях ще ме повика
в невидимата си държава под сухи листи и треви.
И аз ще тръгна като сляп, в преливането на боите:
кафяв – от есенната шума, и от здрачаването – син.
Ако си спомните за мен, спокойно може да броите
човеците – с един по-малко, щурците – повече с един!
Ще си позволим да цитираме и част от друго едно негово стихотворение (“Знаеш ли, ти си права…”):
“…Ти разбираш, че всичко си има причина:
и сънят, който още се бави,
и дъждът, който вънка вали.
Болестта на поета не е в никотина,
а в това, че от чуждите рани първо него боли.
Имам само тетрадка и молив – това са
мойте прости оръжия, с тях съм богат.
А оттатък ръба на работната маса
ме очаква раздиран от мълнии свят.”
ОБСЪЖДАНЕ. Без да съм пушач, намирам тази “болест” на Иван Николов и за своя. И мен, като него, толкова дълбоко ме болят чуждите рани; но те не са чужди – а на съсловието и народа ни. От повече от 4 десетилетия насам се опитвам с една “тетрадка и молив” да ги лекувам. По-скоро – това е заблудата на един наивник на средна (вече – уви, доста напреднала) възраст.
Но – всеки от нас си избира пътя. И… самоизмамата.
Най-важното е: че може и понякога да съм грешил, но никога не съм ви лъгал!
Защото обичам своето съсловие и Отечеството си!
Проронвам сълза за теб, Иване!
Бог да те прости, родолюбецо! И да даде Той така, че вечно да се четат твоите разкошни човечни стихове!
