Зад саксиите намерих смачкан на топка лист. Разгърнах го. Бе рисунка с молив. И си спомних…
Осемдесет и няколко годишен, потръпващ от Паркинсона, загледан настрани. Галеше булонката в скута си, докато оглеждах ателието. Картини и рисунки висяха по стените. Дъщеря му каза, че е сред най-добрите карикатуристи на Стършел.
Споразумяхме се за цената и след седмица купих ателието. Тя подписа документите. Той ме помоли да остане месец срещу наем, докато стегне багажа за старческия дом. Съгласих се, а наема отказах. Той кимна. Погали булонката и се загледа настрани.
След месец отидох да взема ключовете. Посрещна ме на вратата.
Влязох. Ателието беше празно и изглеждаше голямо. На мястото на картините върху стените белееха квадрати. Няколко саксии с вехнещи цветя тъмнееха в ъгъла.
– Не ми трябват – проследи погледа ми той. И допълни: – Време е да тръгвам. Колата на дома ме чака долу.
– Къде е булонката? – попитах аз и взех ключовете.
– В дома не дават да се гледат кучета – отговори той и влезе в асансьора.
…След месец отидох да подготвя ателието за ремонт. Разместих саксиите и намерих листа. Бе рисунка на палячо с разтегнати устни, големи очи и островърха шапка. Люлееше се на люлка, спусната от облаците – забавляваше деца на детско парти.
Златомир Коларов
