Когато бях млад лекар в Ямбол, при нас работеше неврологът д-р Иван Белев. Ситен, та дребен, като просено зърно, дали тежеше 50 кг. Вече пред пенсия, но само обикновен ординатор. Виждал съм го как щъпулка между болните си в отделението, да ги преглежда с чукчето и апарата за кръвно налягане; едва се виждаше зад таблите на леглата. На улицата никой не би го забелязал. Тих, скромен, ненатрапчив; винаги говореше тихо. Не знам защо, колегите се присмиваха зад гърба му, наричаха го Бельо, като да беше едва ли не санитар.
Давали сме няколко съвместни нощни дежурства по “Бърза помощ”. На едно от тях се разговорихме.
С изненада разбрах, че редовно дарявал кръв; вече – над 70 пъти. Не можех да повярвам: толкова много? Защо?! И – как издържа след това?
– А, не е страшно – увери ме с лека усмивка. – Едно шоколадче, пържолка, чашка червено вино; възстановявам се, и след три месеца – пак.
– Добре, де, но защо? – продължавах да недоумявам.
И получих най-странното пояснение:
– Свиди ми се човека.
“Свиди ми се човека”… Днес кой от нашите т. нар. държавници, управници, политици ще произнесе тези думи, а и ще ги подплати с дела?
Свидят ли им се бабите, обирани, пребивани, изнасилвани и дори убивани по селата от криминални бандити?
Свидят ли им се децата, които пушат, пият, дрогират се?
Свидят ли им се пенсионерите, които не могат да си плащат парното и зъзнат в студа?
Свиди ли им се Майка България, която се стопява и изчезва с главоломна скорост от света?
Ама пък и аз, един наивник в трета възраст…
Дали този импулс “Свиди ми се човека” е тласкал д-р Стефан Черкезов да се хвърля пак, и пак, и пак в горящия автобус, за да вади оттам обгърнатите в пламъци непознати хора и да почине в адски мъки заради тях? (А никой от тях после да не посети дори веднъж вдовицата и малката му осиротяла дъщеричка?
С острата мисъл “Свиди ми се човека” ли са се хвърляли във вълните на Черно море хората, за да спасяват давещи се – и самите те да загинат вместо тях?
Кой ще отговори на този философски екзистенциален въпрос?
