Отмина тържественото честване на 105-годишнината на Съюза на българските писатели. Чудесно стегнато слово на председателя Ангелов, приветствено обръщение от Президента, имаше и музикална продукция. Така се прави юбилей: кратко, без да се дотяга на хората.
Видяхме се с приятели, чукнахме се по чашка и се разотидохме.
На другия ден – никакви отзиви в медиите.
Просто тях ги нямаше. А и – за какво да се “хванат”? Едно скромно тържество не може да впечатли никого.
Аз си го представях по-иначе: да се използва присъствието на държавния глава и да му се представи декларация (бъдете убедени: всички щяха да я гласуват!) относно вече 25-годишното протакане на Закона за българския език, безцеремонното изхвърляне на най-родолюбивите текстове на нашите класици от читанките и христоматиите, целенасоченото провеждане на дебългаризираща политика от нихилистите-джендъри от МОН, т. е. – от самото правителство. Писма в този смисъл изпратих и до Президента, и до председателя на СБП, при това – на два пъти, с копие до Премиера. Дали са ги прочели, не ми е известно. Какво тук значи някаква си електорална единица?
Ясно ми е само едно: че група соросоиди-националпредатели убиват българската литература и задушават българския език, което значи – националното ни самосъзнание и достойнство. И още нещо знам: че в Унгария правят точно обратното: наблягат най-вече на собствената си литература и история.
Защото народ без език и историческа памет е загубен.
Или не сме народ?
