Бил съм лекар в Кардиологично отделение, както и на село; давал съм десетки дежурства по “Бърза помощ” – и в ръцете ми е умирал не един човек; в смисъл – че не би трябвало да се впечатлявам чак толкова от този последен – и, уви, задължителен за всеки от нас! – акт. Но и на мен, като човек, не ми е приятно често-често да ми напомнят за смъртта и да ми я навират в очите, та какво ли остава за хората, които не са я докосвали.
Думата ми е за истинската танатофилия или некрофилия, ако мога така да нарека садо-мазохистичното наслаждение, с което нашите медии, особено жълтеещите, се взират в страданията на всяка по-известна угасваща личност и я описват изчерпателно. Страшната тема с катастрофално ниската раждаемост (44 000 новородени през м. г., поне половината от които не са българчета!) не ги развълнява ни най-малко.
Нито дума не обелиха и по повод 75-годишнината от най-зверските бомбардировки над София, отнели живота на над 4000 столичани и разрушили повече от 12 000 сгради. Като експресен влак преминаха през годишнината от рождението на поета-революционер Ботев (виж, всяка телевизия излъчи пространен репортаж от дивашкото “Ледено хоро” на същия ден в родния му град), но пък настаняването в болница и кончината на един алкохолизиран артист бе проследено и описано до най-малките детайли.
Когато бях студент, в моргата на Катедрата по патоанатомия имаше един санитар, когото бяха заловили “на калъп” с… труп на момиче; класическа некрофилия, най-гнусната перверзия!! Така стана известна причината, поради която този съвършен идиот идваше най-рано на работа и си отиваше най-късно; там, сред любимите му трупове, той намирал своето удовлУтворение (както другарят Живков изричаше тази дума).
Разбира се, уволниха го дисциплинарно. След месец го… възстановиха, защото “няма кой да работи в моргата; никой не иска”, както примирено се изрази асистентът ни. С други думи – да продължава да блудства с труповете. Но това си беше социалистическият хуманизъм.
Днешните свободни медии надничат под всяка завивка – и на прелюбодейците, и на умираещите; стига да са малко по-известни хора. Нищо лично. Бизнес, майна.
А според Закона за здравето пациентът има право на защита на данните, отнасящи се до неговото здравословно състояние (чл. 86, ал. 1, т. 5). Не знаем дали изпадналият в кома актьор е дал съгласие те да бъдат разнищвани от всяка хартиена или електронна медия, но те го правеха всекидневно: какъв цвят придобила кожата му; какви са заръките му. Всеки човек е незаменим, ценност, да не кажа – титан за своето семейство, но това не го прави колос и за обществото. Камо ли – пример за подражание, с необузданата му алкохолна жажда, която непременно ще убие и слон. Бил много отговорен за близките си и много ги обичал; защо тогава се самоубива с концентрати; нали знае, че те ще го погубят и ще ги остави сами?! Алкохолът не е простил на никого!!
“Жълтото” се търси и продава! – бе кроткото оправдание на една главна редакторка, пред която повдигнах този въпрос. – То вдига тиража, носи приходи. Нали виждаш, че вестниците един след друг загиват.”
А че “жълтото” осквернява и унижава човешкото достойнство, е друг въпрос, но май е без значение. И че нацията загива – още по-маловажно. Важен е оборотът, печалбата, макар – и с човешките болки и смърт.
Вярно е, днес всичко се продава. Дори и страданието и смъртта. “Парични времена”, тъжно казваше Хайтов. “За парата – що да прави; изяда си и месата”, бичуваше Ботев. “Ненормалното у нас стана нормално, и обратно”, тъжно промълвяше и Марко Семов.
Некрофилията, моргаджийството – това ли са днешните трупни идеали на родните медии?
Ето защо е нужен един Закон за нравствеността; и в него да бъдат включени забрана както за гнусните гей-паради и билбордове, така и за некрофилията на медиите.
Иначе, ако това ви е демокрацията: погазване на най-висшите човешки ценности – “ресто, не струва!”, както казва поетът.
