От една журналистка научих следния покъртителен случай.
Неин добър познат, преводач, изпаднал в тежко положение – разведен, без имот и средства, успял да се добере до социалния Дом за дейци на културата (там живеят 15-тина престарели и обеднели писатели, художници, артисти), на издръжка от Министерството на културата. После ѝ се оплакал от лошите битови условия и мизерната храна. Колежката ходила няколко пъти да разговаря с домуващите; потвърдили споделеното от него; уверила се с очите си в лошата хигиена и храна (давали им разредена супа и само по една филийка хляб!), добросъвестно описала видяното и чутото в потресаещ репортаж, публикували ѝ го във ведомствения орган на СБП – “Словото днес”. И…
Последвало яростно опровержение от тогавашния директор на Дома, с копие до Министерството на културата и придружено от… писмени изявления на всички разпитвани изпаднали в нищета негови питомци, които – до един! – категорично се отрекли от показанията си пред журналистката и я обвинявали в долна клевета и опит за очерняне на началника… Храната им била отлична, хигиената – изрядно поддържана; абсолютно и единодушно стоели зад директора (макар много добре да знаели, че той краде от храната им!).
Журналистката едва отървала наказание от редакцията (все пак, хората там добре познавали колежката си).
Спомних си и аз…
През 1982 г. в. “Народна култура” публикува статията ми “Унижение през целия ден”, в която директно заявявах, че “най-мизерно платеният лекар в целия свят е българският”; пледирах да му повишат заплатата и да вдигнат съществуващата забрана за частна лекарска практика. Без да се хваля, тази статия предизвика неочакван фурор (в онези времена тази дума – “частна лекарска практика”, беше мръсна, табу). Незабавно уволниха главния редактор Георги Найденов (не ми е роднина, съвпадение на имената), макар че беше бивш партизанин; човекът почина от инфаркт; аз пък бях уволнен по заповед от всесилния акад. Ат. Малеев от в. “Здравен фронт”. Всички чиновници от МНЗ, които дотогава бяха извънредно любезни с мен, престанаха да ме поздравяват. “Ти обиди министерството”, пряко ми заяви тогавашният министър акад. Радой Попиванов. С какво съм го обидил: с изнесените факти – че лекарските заплати са най-ниските в света и че частната ни практика е забранена?!
Но най-потресаещото за мен беше едно писмо, изпратено до редакциите на в. “Народна култура” и в. “Здравен фронт”, с копие до МНЗ и Профсъюза на здравните работници. То беше от колектива на Окръжна болница – Търговище. Под него се бяха подписали главният лекар и всички зав.-отделения, вкл. един колега, с когото сме служили заедно войници, а бащите ни са учили в един и същ университет… В това писмо милите ми колеги ме нападаха пряко – като черен клеветник на светлата социалистическа действителност; те били доволни от заплатите си, не искали нито повишаването им, нито връщането на “порочната” частна практика, чиято цел била незаконно обогатяване на лекарите и обида към пациентите…
Има ли смисъл да коментирам подобен позорен пасквил – доказателство за робския покорен дух на народа ни (какво по-различно да е нашето съсловие, нали и то е неразделна част от него…)?!
След години срещнах въпросния колега и го попитах защо е подписал писмото. Погледна ме невинно с “честни сини очи”: какво толкова е станало; едно формално писмо; вътрешно бил убеден, че съм прав и в душата си ме подкрепял, но след като всички го подписали – по заповед на главния лекар, разбира се! – как да не го подпише и той; иначе можело да го уволнят…
Значи – можело да го уволнят… Цената на един предателски подпис било запазване на службата му! А аз бях безцеремонно изритан от работа и заклеймяван едва ли не като “враг на народа”, защото защитавах правата му. И заради такива като него известно време си вадех хляба като… кофражист.
По същото време майка ми сподели, че д-р Венцислав Пастърмаджиев, неин съученик и мой приятел, който тогава беше зав. Второ вътрешно отделение в Ямбол, ѝ споделил как четели статията ми и се оглеждали… да не ги види някой.
Д-р Боримир Фурнаджиев (Бари), на работа тогава в поликлиниката във Велинград, ми каза, че, вдъхновен от текста на въпросната статия, я изрязал и залепил на таблото за обяви, за да я прочетат повече хора. Разбира се, намерил се някакъв колега, който донесъл за този му “храбър” акт в… Градския комитет на БКП, откъдето извикали Бари, остро го смъмрили и му наредили незабавно да отлепи изрезката. Напразно той се оправдавал, че статията е публикувана в наш, социалистически вестник, не в “Ню Йорк таймс”, примерно – останали непреклонни. Като се върнал, тя вече била изчегъртана…
Пък после бъди сиромахомил и защитавай подобен народ…
Заслужава ли си усилията, енергията и нервите?!
(Години по-късно разбрах, че и от Окръжна болница – Пазарджик изпратили до редакцията на в. “Народна култура” – разбира се, с копие до здравния министър; нали той трябва да ги удостои с похвала за подмазвачеството? – в същия смисъл, както на колегите от Търговище: не са ни ниски заплатите; не искаме нито повишението им, нито разрешаване на частната ни практика… Попитах тогавашния главен лекар какви са били мотивите му – защото, ясно е: това писмо е съчинено и представено за подкрепящи подписи от него. Погледна ме с невинни очи и каза примиренчески: “Такива бяха времената.” Добре, де, тези времена не бяха ли “такива” и за мене?
И все си мисля: това съсловие е част от нашия народ и, като него, заслужава участта си.)
