Моите 3 деца живеят в София. Майка им почина преди 22 години, а те странят от мене.
Малката дъщеря, която съм прибрал да живее при мен, често ме ругае с думите: “Мразя те, дъртако!”. Синът ми дава понякога по 40 лв за лекарства, но отбягва да ме заведе да видя хубавите си деца, моите скъпи внучета. Скоро бях на лечение в болницата – никой от тях не ме зачете, не дойдоха да ме видят: оздравявам ли, бера ли душа…
Първородната ми дъщеря беше на работа в Кипър. Отидох в дома й да навестя внучката. Заварих я да говори по телефона с нея. Като каза на майка си, че съм дошъл, последва заповедта й: “Веднага го изгони!”… Внучката й възрази: “Мамо, не забравяй, че и ти ще остарееш. Няма да го изпъдя, а ей сега ще му приготвя нещо за хапване.”
Навремето как се грижех и за тримата, не давах прах да падне над тях. Сега, когато прехвърлих 82 години и се нуждая от топлината им, те нарочно ме отбягват.
Както го е казал Алеко: “Пази, Боже, сляпо да прогледа…”
Затова искам да благодаря на началника на Урологичното отделение при Пета градска болница д-р Атанас Доков и неговия персонал, както и на ръководството й с директор д-р Васко Кацаров и зам.-директор д-р Елена Перчинска, която е хубава като пролеттта! Тези хора върнаха вярата ми в Доброто!
Милчо Христозов, София
